Иван Вазов
Среща

Във живота сме жертви и двама,

по сляп случай се сбрахме, сближихме;

между нази дълбока бе яма,

ний безумно се в нея хвърлихме.

 

Ний не бяхме за щастие родени,

чужди бяхме по дух, по сърцата,

нашта свръзка бе знак за мъченье,

тя бе присмех горчив на съдбата.

 

Помня аз, о душице злощастна,

твойто първо и тайно страданье

и борбата в сърце ти безгласна,

що задуши туй гордо признанье.

 

Нашта дружба била би по-къса

и раздялата — лека, без горест,

мойто сърце не щеше се къса,

нито твойто да плаче от болест!

 

Аз не щях да те любя безумно,

нито ти да ме любиш и мъчиш,

като трябвало скоро, безшумно

аз от теб, ти от мен да се лъчиш.

 

Разделихме се. Мрачна далечност,

време, бездни стоят между нази;

ала сякам и са̀мата вечност

аз за тебе ща, душо, прегази.

 

Ала не!… Да те видя не смея!

И напразно защо да се мъча?

Аз не могъл бих с теб да живея,

ни отново от теб да се лъча.