Клод Виже
Пътят на живия

Бе в залеза на лятото

и мрачните ками на кипарисите

раздираха огромната кървяща перуника на небето.

 

А долните им клони те нападаха — да свеждаш

главата си белееща в алеята,

докато сам спокойно

вървеше по петите на нощта.

 

Кой впрочем те повика отдалече

с цафара от изсъхнала трева

сред пустошта на гаснещата вечер?

 

Поел сред езерото от роса сребриста,

щом само тишината в теб се възцари,

ти тръгна да възпяваш светлината.

 

Като светкавица от бляскаво стъкло,

разровила натрупания мрак в гората,

отмина с резки стъпки неспокойният човек,

на всяка крачка спъват от капан — пръстта на мъртъвците:

о, гол и жалък пламък, бликай от калта към облаците

между агония и радост,

о, кратка песен —

 

вик на звезда, която дави се в окото,

в лукавото око на блатото

сред черни дънери…