Иван Вазов
Царят умря! ^[0]

Дочакахме тоз удар, о горка участ наша!

Посред бедите много, ей нова пак беда.

Имало да изпием и таз горчива чаша:

изгубихме го царят, добрия си баща!

 

Изгубихме светеца! Съдбата безпощадна

ръката на злодея съюзник си избра!

Великий император облян във кърви падна,

кат Августа живя той, кат Цезаря умря.

 

На страждущия — татко и ангел за войника,

той мраз, премежди, скърби търпя за нас смирен,

сълзите си размеси с кръвта на мъченика

и мъките на всички делеше нощ и ден.

 

Животът му верига от милости бе нови.

Със всяко утро ново и нови добрини,

тук правдата крепеше, там чупеше окови

и готвеше Русия за славни сетнини.

 

Но бесът на враждата, но демонът на злото

на тия дни безценни положиха конец.

Проклета таз десница, излязла из пъклото,

която днес обагри най-славния венец!

 

Закри се орлов поглед, веч хладно е челото,

де чудната идея роди се и блесна̀,

студена е ръката, що сееше доброто,

и падналий подигна, и кривдата блъсна!

 

И всяко честно сърце от скръб е разлюляно,

и всичко, дето помни, надей се и страдай,

от Северния полюс дори до Сан-Стефано

един се стон разнася, една душа ридай.

 

И името не може земята да обнеме

на царя-мъченика, на тоя дух-левент,

вселената кой смая с делата си големи

и цяла България дигна си монумент.

 

Загина цар-спасител във мъки страховити!

Славянский кръгозор го забули скръбен мрак!

Тоз, кой на милиони обрисал бе сълзите,

днес прави милиони да ги проливат пак.