Пиер Еманюел
Изкуството да умираш

* * *

Кафява под ръкойки златокоси

като земята в знойно лято

такава е и утринта когато

на красотата всеки поздрав носи.

* * *

О песента в която

проблясват острите ножове

 

какъв по-хубав стрък

от шпагата в гръдта забита

през май и камъкът цъфти

 

и твоето сърце разцъфна

и аз му подарих стъбло

от най-коравата стомана

 

сърцето ти разцъфва в бяло

покрай брега на лунно блато

о нарцис чист дъхът ти в мрака

изпълва моето сърце

* * *

Небето преобърната клепсидра

със своите звезди засипва

потъналата в сън душа

 

Човекът в утрото се вдига

обърнат пясъчен часовник

* * *

Крайпътните дървета

застилат гъсто пътя

със сянка разцъфтяла

войникът пее песен

 

(Цветчетата увяхват

и гроба му застилат

нали дървото още

не дава плодове)

* * *

Понесени

с талазите

и съжаленията чезнат

 

Изстискани

от вятъра

и сълзите ни се изцеждат

И заедно

с кръвта

разпада се и времето

* * *

Изкуството да се умира

на него птиците ни учат

те падат

с окапващия цвят

плодът на мушмулата даже

по клоните по-дълго се задържа

 

без шум или почти без шум

веднага щом узреят

те бързо се отронват

и падат в някой ров

 

Най-плахите и скромни

от всички мъртъвци

* * *

Влюбените спят

под морето

а самотният човек

под земята

колко са различни

сънищата им

* * *

На затворника

почва камъкът да му се нрави

и по цяла нощ в съня си

е каменоделец

* * *

Безмилостно небе безводно лято

дърво до есента останало без птиче ято

кога ще дойдеш бляскава безплодност ти която

душата ми ще утолиш

 

тъй хиляди години в себе си унесен

мазолест сбръчкан неподвижен да стоиш

и твоите ръце ще цъфнат като праскова наесен —

и някакво врабче навярно там ще се засели с песен