Пиер Еманюел
Из „Лудият поет“

I

Отвъд цъфтящите овошки равнините бързат,

понесли към морето тихи градове.

Духът изпълва тоя ден с увереност спокойна

и взорът между клоните не среща пречка; въздухът

душата ти окриля и зове към висините,

о, голо рамо на плувец, обляно от блестяща

вода сред сенки и дървета! Върховете влажни

напомнят длани долепени в кротък унес.

Пресича птицата небето на очакването чисто,

което пътникът не може да смути със свойте стъпки.

Тъй тихо е. И леко на сърцето. Тялото се слива

със залеза — сред линиите нежни на забравата.

И в тоя миг от градовете се надига глуха

гълчава — споменът унил за Страстите Господни.

II

Долита звън камбанен и на спомените им е леко —

тъй весел е човек, излязъл на разходка в падащия здрач!

Отсреща върховете, оградили тия най-кристални часове,

пак очертават истинската линия на мисълта ти,

но виж: безкрайното небе тъй бистро е и трепка

звезда, сърцето ти да свие. Там, там, долу

след исполински бледи сенки споменът отново

премества бавно равнините, тръгнали към теб…

 

Тъй нежни са безбройните лица на тоя свят

на фона на тъгата странна и горите!

Възземат се нагоре съжаленията и вкусът на сълзите

по устните сред сладостта небесна се разтапя:

„Да бих могъл да ям и хляба аз, тъй както гълтам

небето“ — казва минувачът; моли се — и вятърът връхлита

 

отвсякъде душата му. Ухото

долавя врявата спокойна из къщята.

Там, на върха на тоя свят, стърчи параклис, в който

висят гирляндите от друго време. Мрачни имена

личат с години в самотата неизменна,

сърца дълбоки и объркани — и розата кървяща

на вековете между тях цъфти — о, мрачно

сърце, чието име само пътникът ще знае, нощем.