Пиер Еманюел
На Джерард Мънли Хопкинс

Вдъхни кураж, о, Смърт, в сърцето ми непомрачено и самотно,

огромно слънце, шибащо плътта. Ах, скъпа плътна Сянка,

умряла, жертва все на този глад, на тая дива

тъга. Нощта сразила, но не спряла да кръжи и грее

над всичко! Бездната и огненото колело, кръвта, която

безмълвно се разкрехва, и — о, Господи! — дочувам глухо

далечно ехо — удари, подравящи душата. Ах, тръпни, тръпни,

безсилно тяло, от кръвта дълбано, и хитруващо, дордето

те блъска неуморният таран… Все тоя тежък тътен, притъпяван

от глухата забрава и отново будещ

страха, прераснал в паника, жесток, ранил лазура,

преди денят в кръвта да рухне и кръвта —

сред нищото… И кули, храмове, гробове

в руини, върхове, с пръстта сравнени, виж света край тебе,

о, Смърт, от златна пепел над безкрая. Бял тамян.