Жан Малрио
На прага с цял товар от мрак върху гърба…

На прага с цял товар от мрак върху гърба

все още гледам аз една красива роза.

Последната за лятото. Обича мама тая песен.

Останали са няколко неща от нея в есента

като „Бъди щастлива ти…“ или „Приятелство с един

отсъстваш гост“…

 

Все още гледам аз като на снимка

с печално куче в моите нозе.

Личат краката на лозница и на здравец

и раната в гръдта — за времето по нея съдим,

тъй някога, израснали внезапно, сме дълбали

черти и дати, ръста си младежки да бележим.

 

Все още гледам тъй, за да открия оня зимен ден,

обрекъл на живот това, което мре веднага:

следите на съседа по снега и песента на грамофона,

която блика от самотното сърце на лятото ранено.

 

И сред просторите на тая бяла вечер приближават

полята лунни, тромавите нощни пеперуди

и тихият покой, слетял от върховете на тополите,

внезапна тишина, която —

макар за миг — успява да накара

да млъкнат всички зверове в нощта.