Иван Вазов
На Ком ^[0]

Отселе я вижу потоков рожденье

И грозное первых обвалов движенье.

Пушкин^[1]

Оставих ви без горест, о весели долини,

ливади миризливи и сенчести градини:

високо, към небето, стреми се моят кон.

Аз чувствувам се близко до светлий небосклон.

А ямите бездънни ми зеят под краката

и буките столетни шумтят в дълбочината.

На пътя, ми въз върха висок, пустинен, див,

бял облак се изпречва, кат призрак странен, жив,

и движи се, и мърда над стръмнините крути,

като кораб въздушен с платната си надути.

 

Зад мен, пред мен се дигат плешивите глави

на ридове, покрити със папър и треви;

ветрищата играят и конят ми послушни

по стръмнината пъпли с извивки лъкатушни.

Пред взора ми омаян, от север и от юг,

на всякоя минута изпъква изглед друг

и нови хоризонти, и небеса по-ясни,

и видове чудесни, един от друг по-красни,

гори, поля, долини се сливат в чуден цвет,

хармония и хубост, и тишина навред!

 

Но ето ме на върха и вихърът мъгляви

пред мен кат сън премина, простора ми остави.

О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали —

на тоз престол грамаден на бури и орли —

аз гледам в далний север, през степите сънливи,

премрежения призрак на Дунава светливи;

на юг се очъртава сред океан злато

на Витоша гигантска сърдитото чело;

зад нея снежна Рила огромни дига плещи,

а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.

 

А още по-нататък аз жадно впивам взор

и хвъркам със душата през синия простор

в оназ страна печална и сродна, и прекрасна,

де мойте братя пъшкат в неволя най-ужасна.

Забравени от нази, от бога, от светът,

на мстителния варвар те падат под гневът.

И виждам там при Вардар, шумливи и кристални,

окови и тъмници, и образи страдални,

очи, ръце, напразно обърнати към нас!

О, братя македонци, поклон горещ на вас!

 

Един сред тез пространства, избягнал от светът,

на тез пустини неми понятен ми й гласът.

Свидетели безсмъртни на векове минали,

аз в тях чета, разбирам, кат в някои скрижали,

на мирови преврати дълбоките следи

и славата геройска на нашите деди.

И в облаците, дето на върха там се трупат,

кат ято сиви орли, накацали въз трупът,^[2]

аз видя сенки сродни и духове безчет,

слезнали от небето за тоя долен свет.

 

Пред мойте очи будни, пред моят ум крилат

от призраци и мисли минува рой познат;

миналите епохи с сегашната се срещат,

събития стари, нови в едно се кадро смещат

на робството при стона ехти победний звук,

юнаци, мъченици ведно възкръсват тук:

при Крума стои Ботев, при слепият Иваца

е Левски, герой разпнат; при Симеона каца

орелът руски; Гурко със Самуила там

ведно летят и водят дружините насам…

 

Оттук окото волно прегради не намира.

Вселената пред мене покорно се простира.

Душата гордо диша. От тия планини

умът към нещо светло, голямо се стреми,

и както тез могили, без тръне и без храсти,

душата ми е чиста от зависти и страсти,

и пълна с упоенье, забравя за светът,

при туй величье нямо утихнува ядът,

и само ветровете — въздушни буйни орди,

от връх на връх пренасят напевите си горди.

 

Приветствувам ви сладко, далечни висини —

Амбарице, Купено, в лазурни глъбини

челата си забили безгласни великани,

мен родствени и близки, със облаци венчани.

Картините ви дивни познати са на мен,

те спомени възбуждат свещени тоя ден

за дни хвъркати, красни, кога с другари млади

като сърни летяхме над бездни, водопади

и от хълмите голи ветрищата със вой

отнасяха кат плячка далеч калпака мой.

 

Минаха веч години от туй щастливо време.

Ала и днес духът ми, кат хвърля всяко бреме,

крилат лети, играе в лазура и светлика

над твоите обятья, о планино велика!

Аз жадно се опивам с безкрайния ти шир,

с живителний ти въздух, с дълбокия ти мир,

със твоя вид чудесни, със твойта дива хубост,

със твоята свобода и девственост, и грубост,

и кат орела диви — твой домакин крилат,

аз гордо поглед хвърлям над всичкий долен свят.

Берковица, 1880