Жан-Пол дьо Даделсен
В края на деня

И ето ги

витрините с отбрани лакомства,

лангустите и черните омари

с изтръгнат крак, със скъсано пипало,

окото — копче на ботинка страшно черна,

направо бясно —

                        ала как могло би

да кипва бяс, когато нямаш милост и към себе си самия?

Ни съжаление! Ни страх! Единствено

разкъсвания, търсене на път отново, лапата,

все още шляпаща по черната земя,

антената опипваща…

                                Понякога и тия старци, доста

прегърбени, да могат и претенции да имат, доста

оръфани, за да те подведат.

 

Тъй както

рускините, угасващи в изгнание, които,

преди да дойде попът — стар казак —

изпод кревата си измъкват старото гърне с желето.

 

И както

и престарелите евреи,

които все така под слънцето, престанало отдавна да ги топли,

се взират в циците на младата месарка, цялата кашер и късогледа,

или пък вечер в кухнята пред внука, стъпил

в легена с топлата вода, оглеждат му мъдурките, където дреме

потомството на сладостно-дълбоката Рашел,

 

и както

отец Р. К. С ороговяла от годините му кожа, киснат

в австро-моравска саламура,

отецът, който в снежна зимна утрин,

стъпил на нозете си мъртвешки,

със смъкнати тиранти бъбри за Колет (умряла, бедната, наскоро):

„Ja die kannte die Leute.

Die kennt die Leute: bis in den Arsch hinein.“

 

и както

старикът Лудвиг, който подир толкова

излишно експлодиращи сонати

сега се забавлява

и сам си тананика и не ще да знае

дали ще е щастливо някакво мотивче

или ще тропа по кутиите за пури

на Страдивари, Гуарнери, на Амати, тути кванти,

това, което го вълнува — кит лудуващ

със звездни празненства натъпкан, да, това,

което го вълнува днес, е краят

на песента преобразена и пространството наоколо,

застиналият свят, нощта, в която песента се лее и не мами,

тъй както старците под слънцето, престанало да топли вече;

око, отворено широко в скелета отдавна потрошен.

Тъй както в Ермитажа,

където сред безкрайно благородните Пусеновци,

осяти от Нева с отблясъци студени,

старикът Хендрик е готов и занапред да бъде

учтив, бароков или подреден, докато влачи —

като с гребло камара пръст — и чисти

боите, сгрибани по грапавото дъно на гърнетата, докато чисти, значи,

това възвишено квадратно нещо и най-вече вдясно

без никакъв по-злободневен смисъл тая фигура

излишно права и по-долу

                сандалите на Блудния разкаян син

                и плещите превити на Бащата.

 

А ние бяхме целите черупчести от твърдата мрачнилка.

Ти, Вечност, ни разкъса. И къде е нашето предчувствие,

отвън ли? В нас ли? Ти, о, Вечност,

                ни сломи.