Жан-Пол дьо Даделсен
Тополи и трепетлики

Тополи и трепетлики. На хоризонта догаря

        последната ивица светлина и най-горните листа, които

през целия ден са били носени от невидимата река на ветреца,

        внезапно се захаросват в меда на тишината.

 

Защо си спомням винаги за тази вечер?

Вечерта не възпира нищо —

ако не смятаме краткия нерешителен миг, когато

земята, престанала да диша с пълни гърди, е затаила дъх,

преди да изпълни света със своето нощно дихание —

и всеки миг ще започне големият лов: на всички зъби,

всички очи и всички нокти, опълчени срещу чуждата козина и чуждата кръв.

 

Вечността

е огромен бухал с перушина от тишина.

Вечността е белка.

Вечността убива вечността и се храни със своята собствена кръв.

 

Вечността няма чувства,

нито място, ни име, ни време —

Вечерни тополи и трепетлики,

        как обичах тия двубагрени листи,

        понесени бледи и мрачни от течението на невидимата пълноводна река!

 

И отново по следите на топлината, пещерите,

        дълбините на падналата нощ и гмуркането в подземните води,

        а сега и тая кратка спирка, тясна пролука в часовата

        зона, някъде мучат заводи, ротативки, дори и тук,

        в прозорците на големите европейски експреси

        някаква холандска матрона между Колмар и Мюлуза

        следи как Болвилар се е слисал сред тържествено бликнал мед.

 

Нищо определено, никакви обещания, вечерта не предлага нищо.

        О, сладък покой! Благословен мед за душата,

                и все пак вечерта е образът на родния край!

Вечерта ни отваря вратите към страна от отминало време.