Жан Грожан
Прадед

Това в градината безспорно е Йоаким. Никой не се интересува вече от него. Толкова царствен някога, той разбра, че упадъкът му е започнал, когато на няколко пъти с изненада откри, че вече никой не го пита за неговото мнение. На младини му се струваше, че не прави почти нищо за своето щастие. Първите скърби го налегнаха, когато беше все още безстрашен. После разочарованията му бяха направо ужасни: прегърби се и заприлича на отнесен.

И вече не знаеше кога е нощ и кога е ден. Седнал под крушата, край ластуните на рафията, чете книгата на химните. Смаян е, душата му се бунтува. Една ранна вечер слънцето с глумлива веселост целува първите мъртви листа и последните рози.

Животът му сякаш е лишен вече от всичко. Може да се каже, че много скоро ще го напусне, оплескан целия с кал. Но текстът е трева, поникнала дръзко на пътя. Фразите си тананикат като вятъра, одраскан от тръните.

        Този страшен свят хвърля сърцето ми в огън.

        Сигурно е, че никой тук не живее дълго.

        О, колко малко дни си ни дал.

        Човек се лута за кратко сред привидения

        преди да влезе в смъртта.

Йоаким вдига глава, сякаш е дочул как облаци се заплитат в клонака. И си представя как пред него застава някакъв младеж. И повтаря всичко това, което той току-що е прочел:

        Човек се лута за кратко сред привидения,

        преди да влезе в смъртта,

но в същото време се сеща за деня, когато беше спрял колесницата си в гората. Цялото му семейство се беше настанило на сянка сред слънчевите петна. Дали този младеж не беше дошъл да го види?

Младежът не знаеше какво да каже, когато се сблъска с атавистичната скръб на своето племе. Опитва се да се усмихне и по лицето му изстива руменината на залеза.