Едмон Жабес
За самотата като пространство за писане

„Зората — казваше той — е само едно гигантско аутодафе на книги; огромен спектакъл на върховно низвергнато познание.

Утрото в такъв случай е девствено.“

Жестът на писането е самотен жест.

Не е ли писането израз на тази самота?

Може ли да имаме писане без самота или пък самота без писане?

Има ли степени на самотата — по толкова брегове самотата е различна — както има интензивност на сянката или на светлината?

И бихме ли могли в такъв случай да твърдим, че има различни самоти, едните подвластни на нощта, а другите — на деня?

И има ли в последна сметка различни форми на самота: самота сияйна, кръгла — тази на слънцето — или пък гладка и мрачна — тази на надгробните плочи, самота за празник и самота за дни на траур?

Самотата не може да се изкаже, защото тутакси ще престане да съществува. Тя може само да се изпише далече от окото, което ще я прочете.

Така че да кажа ще бъде в текста, както изречената дума се съдържа в написаната: краят на една самота, сменена с друга, и преливането на едно самотно приключение в друго.

Който говори на висок глас, не е никога самотен.

Който пише, той споделя посредством словото своята самота…

<…>

Свързана отново с изконното си начало, самотата има изключителната власт да разкъсва времето, да разбива елементарното единство; да превръща, в известен смисъл, неопределеното многообразие в един безброй.

<…>

Дълбоката вода е засята със звезди.

Писането е облог със самотата; приливи и отливи на неспокойствието. То е също и отражение на една действителност, огледала се в новото си начало, и чийто образ — според нашите смътни желания и съмнения — изграждаме самите ние.