Андре Френо
Селяните (Откъс)

Той пак е тук със своята старица и се пита:

как корените днес да различи — както сезоните спокойни —

от ствола, който вече за студа нехае

или от възлестите загрубели клони?

 

Отдавна за последен път бе тук, в средата на ноември.

Будуваше край младите волове, чакаше да нададат по-скоро.

Навърташе се край огнището и гледаше да става пазарлъка

тъй както му е ред, преди да са си стиснали ръцете,

лукавствата и прямотата му враждуват помежду си

не повече от гривеците и бодливата глогина.

И гладката все още кожа на жена му връз огромното легло.

Момичетата и момчетата, които с възрастта се търсят все по-често,

децата, пламнали от срам, щом чуеха часовника да бие.

 

И ето, днес отново е под сенчестите клони

сред бухналия цвят, така прекрасен в неговите кротки

очи, ей тия две очи, след цели шестдесет години,

посърнали от много труд, в самото навечерие

на празничното погребение като самата сватба пищно,

си спомнят още и за мигове из гъсталака.

И младостта сияе през годините, препречени

подобно асмалък, където котката на пъпките намига.

Бадемови очи на млади дебнещи зверчета,

очи с отблясъците черни на води бездънни,

очи с лукавите преструвки на момиче, лозница, виеща се знойно заран,

зловещ самотен вик на нощна птица,

желание, което те разтърсва, алчна лудост

и блясъкът на всички мълнии, които най-внезапно те застягат сам в полето,

подхранвани от твоето въображение сред дим и трясък,

със суха пръст се смесва, с тракането глухо на върбите,

и зиме, работата щом понамалее,

се връща в буйните огньове

по-дивни от видения.

 

И нейде там, отвъд самите спомени, нощта бленува

и от желания полека натежава.

И всеки в най-дълбоките води все пак нагазва.

И никой не разбира тук какво от него другите са крили.

И, без да пита, вижда оня, който е безличен бил доскоро,

сред буйните раззеленили се дървета.

 

Човек, като седи и се унася, стига доста надалече,

сънува, опипом се блъска и си сменя

окраската, ако това си струва, в името

на блясъка — като паун огромен — досега невидим

и който няма никога да спре да се златее и да бъде.

 

 

И няма мълнии да озаряват тоя празник.

И няма тишината да кънти в гласа на лудия.

И вече ропот не съпътства жестовете справедливи.

И нека, нека да е само, ако трябва да го чуят по-добре,

в далечен край, където вече мен ме няма,

но мога със сърцето си и днес наздравица да вдигна,

сред смели хора, дето борят се шест дена със земята

и подмладяват се в неделя с буйни танци и кафета.

 

И няма падащи звезди в очите на пастирите да гаснат,

и няма детелини — щастие да носят на полята,

и няма отчаяние. Но и надежда няма тук.

 

На хълма гол, където обедното слънце, кръгло и лениво

се мъчи да разнищи всички флагове зелени

сред угарите от неизтребима смелост,

сред гъстите листаци и мъглата, и помръзлека,

по риза само, в черно от главата до петите,

изтегнала се е додето поглед стига,

скръбта, до гроб венчана за живота —

та да надвие себе си и пак да може да живее,

страданието да надмогне, укротило се в спокойствие

от задоволството, че съвършен си вече,

преди да те е лъхнал гробищния мирис

и ти да можеш да живееш тук — на село.