Димитър Подвързачов
Пискюллия беля

Тамам пред кафенето, с Курт Алия

седим на лаф-моабет по икиндия,

приказваме си тъй, шуну-буну —

зададе се Кючук-Хасан отгоре,

ядосан и на себе си говори:

Гиди кьопоолу! Мешеодуну!

 

— Що има? — питам го — та тъй си кисел?

Не съм те виждал толкова къздисал,

самичек да приказваш и вървиш…

— Брак! — дума — днес платих във хюкюмата

хак-ерине и щрафа и белята —

уж аз бях прав! Чоджук алъшвериш!

 

При нас той седна, пи две-три каавета,

изсмука три лули, според адета,

и чак тогава заговори пак:

— Кога ти е кадия даваджия,

Аллаха да ти бъде ярдъмджия —

това ти е на днешното капак!

 

— Кадия някой, нявга, в хюкюмата,

си турял козя кожа на главата

и викал хората на истинтак:

— Кажи какво съм аз! Ама да случиш!

— Кадия си, ефенди! — Лъжеш, куче —

не виждаш ли, че пръч съм, бре ахмак?!

 

— Дай щраф една жълтица и си ходи!

Повикайте Кара-Осман да доди! —

И нему пак подхвърля този лаф:

— Кажи какво съм аз! Ама да случиш!

— Ефенди, ти си пръч! — Йок, лъжеш, куче!

Кадия съм — дай две жълтици щраф!

 

Така събрал един шиник сермия:

Пръч нарекат ли го — не, бил кадия!

Кадия като кажат — той бил пръч…

Хептен обрал ерифа орталъка,

саде с таз козя кожа, хич без мъка,

без изиет, без труд и без калъч…

 

Най-сетне, без нито една жълтица,

дошла една сербез-сербез старица:

— Кажи какво съм? — я попитал той.

— Кой, ти ли? Нито пръч, нито кадия —

саде беля си ти, хем пискюллия,

даяк заслужваш, ама няма кой…

 

Та и до днес, Кючук-Хасан заключи,

ги има още като това куче:

и да си прав, и да не си ти прав —

той те не слуша, а се аздърдисва,

и власт нали е — бързо буюрдисва:

ешек-гиби дай пет алтъна щраф!