Димитър Подвързачов
Истината

Веднъж, пред кафенето, сред алана

се спречкаха Алито със Шабана —

събраха свят и дигнаха кавга.

Берберинът, Сабрито, се завтече:

— Ще ида да ги помиря — ни рече —

ще ги оправя аз, хем ей-сега.

 

След малко, гледам, връща се Сабрито,

хептен издраскано и доста бито.

— Сабри бе — питаме го — не олду?

— Брак холан — казва — търсих си белята:

удариха ме със юмрук в главата,

та и окото ми се чак наду.

 

Казах им истината, както зная —

кабахатлия станах аз накрая…

Защо ми трябваше! Динсиз инсан!

— Как? Истината? Тя ли те подстори?

Тя никога ачик се не говори! —

обади се тогаз Кючук-Хасан.

 

— Пашовка някоя, от свойта стая

видяла, че отвънка, пред сарая,

до портата се мъдри просек стар.

Но всеки, който покрай него мине,

поспре се и наместо милостиня,

току му залепи един шамар.

 

Зачудила се хепийдже жената…

След малко тръгнала от одаята,

по стълбата, та хоп — при него чак:

— Бре, старче, я кажи, защо тъй днеска,

кой где помине, току те наплеска?

Ти днес изяде май бая даяк?!

 

— Защо ли, бей-ханъм? Та аз не крия:

такъв късмет е моя! Орисия!

Или в главата имам ексиклик:

край мене който спре или помине —

без разлика на чин и на години,

аз истината казвам му ачик!

 

— Бре сарп акъл! Демек саалам познава?!

Кажи и мойта истина тогава:

Защо от горе слязла съм до тук?

— Защо ли? Ти за мъж байрака вириш

и ходиш тук и там, да си го дириш!…

Ханъмата го блъснала с юмрук…

 

Така върви, Сабри, открай дюнята:

уж истината е за всички свята

и хората от нея нямат страх,

но кажеш ли я право във очите —

стисни душата си между зъбите,

че има да ядеш зеде пердах…