Димитър Подвързачов
Талйан

Веднъж, не знам отгде се бе вземало

едно листо от вестник „Папагало“

на масата във нашто кафене.

Келеш-Осман се дълго в него взира,

макар че — знам го — нищо не разбира,

Келеш-Осман със кривото чене.

 

Той вдигна си главата най-подире

и ходжата Джевдет с очи подири:

— Джевдет-бей, тук прочетох аз „Талйан“;

що значи този лаф „Талйан“, кажи ми,

дали е някое франсъшко име,

или е от микроба — джинс хайван? —

 

Джевдет-бей се засмя: — Тю бре, Османе!

Туй и децата знаят го. „Талйан“ е

голяма риба — чок биюк балък! —

Но чу се гърлест смях току отзади —

Селим-аа ходжа весел вик нададе:

— Как? Риба? Ти да нямаш тамазлък?

 

И продължи: — „Талйан“ е туй, което

не знаете: най-първи във морето

и най-голям, биюк-биюк вампор!

— Вампор ли? Бош лаф е това! — извика

Сюргюнлю-ходжа, най-сарп граматика:

Вай прост инсан! Коджа видяхте зор!

 

И двамата за нищо ви не бива!

„Талйан“ е баш-гюзелли, най-красива

и най-голяма касаба в света! —

Внезапно публиката се раздвижи,

Луфтито спря Карт-бейолу да стриже

и всички плахо зяпнаха уста.

 

И чуха се ръмжения тогава:

Що дума той?! Олурму! Тъй не става!

Аиптър-шей — това е срамота!

Валла-билля, та кой не знай, че няма

по-красна касаба и по-голяма

от биринджи Истамбул на света?!

 

Сюргюнлю-ходжа се видя в почуди,

но бързо да добави се принуди,

че тоз „Талйан“ е бамбашка топрак,

и да признае, малко недоволен,

че от Истамбул той е все по-долен

бари един пръст сигур — бир пармак.

 

Но тук вратата се отвори бавно

и в кафенето влезна важно, плавно

мюфтията Сабри-бей, учен мъж.

Посрещнахме го всички с теманета,

той седна кръстом-ноги до кюмбета

и заговори току изведнъж:

 

— Ефендилер, аз бях ей-там отвънка

и чух каквото тука вашта лонджа дрънка

за този прост, но назик лаф „Талйан“.

Невежи сте — попитайте, потрайте,

да ви аннатардисам аз, да знайте,

да се не дърлите току на зян.

 

„Талйан“ е сладка рибка чудесия,

хамси-балък, башка чешит хамсия,

тук никой я не знай, нито е чул;

пък аз съм ги поглъщал още малък,

като локум, по пет по шест на залък:

локма-локма емишим в Истамбул! —

 

Той млъкна. Тишина… Луфти почака

и нежно с ножицата пак притрака.

Безмълвен, сладък мир… Блажен покой…

В кюшето някой весело изхърка,

котакът се протегна и замърка,

доволен от мюфтията и той…