Димитър Подвързачов
Ловджийски анекдот

Кара-Мехмед, Дели-Хюсни и Кьор-Осман —

и трима баш авджии в мемлекета —

в зори нарамиха виран-чифтета,

поеха кърищата — за глиган…

Ха тук, ха там, изръшнаха гората,

изтрепани, пребити, гладни,

но все пак знаеха си: лов ще падне!

Хич може ли: за срамотата

на касабата,

да се завърнат праздни? Не, напред,

Хюсни, Мехмед! —

Осман надава вик,

държейки пушката си на титик…

И ето най-подире — виж късмет! —

Хем едър лов насреща — не глиган,

а хубав млад рогач… Дойде таман,

и трима гръмнаха в превара —

свалиха го… Бре, майката му стара! —

Зарадваха се — туй се казва лов!

Опипаха го с трескава любов,

и както всеки път,

започнаха да го дерат…

(С известна страхопочит, несъмнено,

защото времето бе забранено!)

 

Но ето — на дрането във разгара

(пък що рогач бе — саде лой!)

Гласът на горския извика: — Стой!

Отгде го дяволът сега докара?!

Уплашиха се тримата авджии,

зер то законът е кара-бела:

бре актове, бре глоби, бре дела —

по-харно бягай от таквиз ваджии —

и докат пушката на горския изтрака,

и тримата изчезнаха в шумака:

на бягането няма страх ни срам —

какво ще му направиш на качака?!

Ала страхът им в същност беше тъй голям,

че пушките им останаха там…

 

Но пак, нали да пати имала глава! —

Не мина месец-два, —

Аллах, Аллах, каква напаст велика:

кадията ги тримата повика!

Поглеждат, вътре горският навел главата,

кадията поглажда си брадата,

а трите пушки — до стената…

 

— Бре хаирсъз кераталар, кажете вие,

рогача кой уби — там, на „Иглика“? —

кадията извика.

— Хем никой нищо да не крие!

Кажи, Хюсни! Мехмед! Кажи, Осман!

 

И тримата в един глас: — Вай амана,

Кадъ-ефенди, нямам си хабер!

Не съм бил там! Щраф давам цял кемер,

Фекат, на хакерине ще отиде зян!

Кадията не се показа строг.

Запита ги повторно, пак получи: — Йок! —

И тутакси реши: — Добре тогава!

Понеже доказателства особни,

решителни, подробни,

към делото не виждам — аз ви оправдавам…

Друг някой, безбели, е бил

тоз, който е рогача там свалил

във забранено от закона време.

Но нашто правосъдие не дреме —

ще се погрижим ний да го открием,

ще го глобим, затворим и набием.

А вий бъдете си сега рахат,

идете си по живо и по здраво —

защото правото е право:

законът е един за беден и богат!

 

Наскачаха и тримата тогас —

Хюсни, Мехмед, Осман — тозчас

готови да си тръгват вече.

И щом кадията нехайно рече:

— Понеже сте невинни вий, момчета —

вземете си и своите чифтета! —

Те грабнаха ги бързо от стената

и втурнаха се към вратата…

— Стой! — кресна им кадията тогава —

така ахмак-авджия се издава —

сега е вече явно, чия е вината:

закарайте ги трима в хапсаната!

 

Но туй е, братко, анекдот: не е било

ни в град, ни в село!

Защото горския, и полския, и всички

законни хищни птички

подобна случка ако видят някой път

не са до толкоз аджамии:

веднага ще се присъединят

към тримата авджии.

И по система вечно нова,

законите за да успокоят —

на големците също тъй ще занесат

по нещичко от лова…