Димитър Подвързачов
Разговор

        Вървяха двамата писатели:

„реакционният“ — Несретко Кривокрачев

и „трудоборческият“ — Еремия Плачев,

        отколешни добри приятели.

 

И дума първият:

                        — Понявга ме е гняв,

        че ме наричате „реакционен“…

        Разбира се, че аз съм непреклонен

                и безусловно прав,

        че врагове на нашата държава

сте вие, левите, и — сърбите…

 

                                Тогава

другарят му изсмя се и пресече:

— На вашата държава? Туй не пречи,

но теб, кажи ми, що ти става?

Какво ли ще изгубиш ти самия?

 

— О, тъй ли? Слушай, Еремия:

        буквално тези думи чух веднъж

        да ми ги казва „буржоазен“ мъж,

                и политик, и правник,

                        дори държавник.

        Аз знам отдавна: той и вие

        едно сте. Аз съм нейде по средата.

        Вий дружни сте във тая поразия,

        жреци на българската дивотия —

        вам трябва робско иго над главата —

                натам и водите страната…

 

— Ти пак: страната! Остави я!

        Ти знаеш: тя е гнила —

не виждам пък защо ли ти е толкоз мила…

 

        — Не! Тежко болна е страната и зове

        достойните си синове…

 

Несретко! Да ти кажа право,

ти, според мен, си луд наздраво!

Не виждаш, че в света промяна става,

ами си се запънал с таз „държава“…

        Ний с тебе няма да се разбереме,

пък и сега зает съм, нямам време…

„Държавата“! Ха-ха! Да си умреш от смях!…

 

И той се вмъкна във една врата пред тях —

във някаква Дирекция на рахатлъка,

подписа разписка, получи си айлъка

        и накриви калпак…

 

А Кривокрачев — истински глупак —

        понесе по-нататък свойта мъка:

        отиде някъде да моли за отсрочка…

 

Таз басня е съвсем прозрачна. Точка.