Димитър Подвързачов
Басня за брадата на Абдул-ходжа

Абдул-Юмер-аа-ходжа цял подскочи

сред двора със порутените плочи,

                удари феса във земята

                и като луд се запремята:

        — Вай ярабим! Айше! Ела! Ела!

        Да видиш таз газета що хортува!

        — Какво, Абдул? Пак някоя бела? —

        Затича се добрата му ханъма

                и почна да изува,

                за бързина, налъма.

 

Абдул-Юмер-аа-ходжа — правоверен

        над всички правоверни; кротък, благ,

безкрайно честен, беден и умерен,

познат надлъж и шир приятел драг,

наречен с право „брат на Мохамеда“ —

                днес викаше сред двора:

                — Айше! Победа!

        Най-сетне падишахът сам разбрал,

                че трябват само честни хора

        и ето на: за тях ферман издал —

                ще ги сбере от близо и далече,

                от тях акъл ще иска вече!

 

Айше! Ти знаеш ме, че открай време

                все туй приказвам! Ето най-подир

                и честните потърси нашто племе,

                и не да гледат, само тъй, сеир,

                а всеки грижа да поеме

и в царщината да разцъфне семе

                на правда, чест и мир!

 

Изгледа го добрата му ханъма

и чукна го в главата със налъма!

— Вай завалла! Все нещо му не стига!

Ти остави таз глупавата книга,

                а образа си погледни:

                брадясал си като коза —

иди там, при комшията Хамза,

                та най-напред се обръсни!

        — Айше! И то ще бъде, ама там:

във славния Стамбул, със салтанат —

        ти колкото за туй, бъди рахат:

        днес-утре ще получа, сигур знам,

хабер от падишаха: сам Абдул

        да тръгне незабавно за Стамбул,

зер мен ако не викнат, та кого ли?

        И ходжата повлече скъсан чул

        и в одаята влезна да се моли…

 

                Така зачака дни и нощи

        Абдул-Юмер-аа, брат на Мохамеда,

                и шепнейки унесено: победа! —

        престана да се бръсне, да се пощи:

                той знаеше, че много скоро там,

        В Стамбул, ще иде даже на хамам…

 

        Летяха дни и месеци, години,

        Абдул се попрегърби, сиромах,

        не стига туй, но стана май за смях:

закачаха го кой от где помине,

и от Абдул-Юмер-аа — име честно,

Абдал-Кашмер-аа стана много лесно.

                А пък в туй време и Резил-Ахмед,

                и Пис-Осман, та и Ахмак-Мехмед,

все отбор прякоросани момчета,

познати хаймани във мемлекета,

повикаха ги във Стамбул отдавна,

за някаква потреба вседържавна…

 

        Така Абдул, година след година

        по-зле, най-сетне тихичко премина

                във царството на вечния пилаф.

                Но тамо бе посрещнат горд и прав,

                с особни гала-тържества,

        и цял рояк небесни същества

                му носеха брадата,

        на дължина до двайсетина метра,

        която завист будеше в душата

        на Мохамеда и на Свети Петра…