Димитър Подвързачов
Слон и мъниче

Сред улицата крачеше самин

на джунглите най-хрисимият син —

        дългохоботен слон — грамада,

        голям като същинска сграда,

подвижна жилищна кооперация…

Пристъпваше със слонската си грация

и мислеше за своя бащин край,

        за плетениците лиани,

между които чудно се играй,

        за умните урангутани

        и веселите шимпанзета

        по родните дървета…

 

Но в този миг, за подигравка,

отнякъде изскочи малко псе,

        залая го, заджавка,

от злоба взе да се тресе,

        нахвърля се ужасно

        и като бясно

        завря му се в краката…

Ще кажеш — ей-сегичка смята

да го събори на земята,

        без капка срам,

и да го глътне още там…

 

        Тогава някой се намеси

и слона спря със тоз въпрос:

— Ти много умен ли си или много прост —

или пък се уплаши и те втресе?

Защо оставяш туй кутренце жалко,

        като играчка малко,

        със теб да се издява,

        без нищо да му кажеш?

        Така ли подобава?

 

Ритни го с крак — на място ще го смажеш!

 

Така е — рече слонът, — ти си прав!

Ала макар че съм гигант, и як, и здрав,

        дългохоботен и дебелошиен —

но що да сторя — аз съм безпартиен!

                Пък даже малко опозиция!

                Затуй не смея —

ще дойде тутакси полиция,

иди да се разправяш с нея!

 

                — Така ли?

Страхуваш се от краставото пале?

 

— Но чуй! Макар и да изглежда май на хъш,

                но то отдавна е държавен мъж

и стар член на младежката дружина…

 

                Тъй рече слонът и отмина…

 

И слон да си — недей се перчи яко,

щом нямаш зад гърба си нещичко по-яко!