Димитър Подвързачов
Магаре, петел и овца

Магарето, петелът и овцата

дружели си из долините влашки.

Веднаж им текнал план юнашки:

        да минат през реката,

зад Дунава: да видят там що има

и как се във България живее

        и по-добре къде е.

Преплували със лодка трима

и щом на наш се бряг качили —

три пътища различни уловили…

 

Минало се, речи, една седмица —

и ето, връща се несретната овчица,

        оклюхнала, измършавяла,

        като че с месеци не яла.

        Минават още ден и два,

        и ето: иде петльо, но, уви —

        оскубан, с клюмнала глава,

                едвам върви.

 

— Що има, петльо? Що те слети там?

— Не питай ме, че даже ме е срам.

Забравил бях, че през войните

там власите нахлуха по хайдушки

и като не нашли мъже и пушки,

сразили се с кокошките, с петлите.

Сега заради тях изпатих зле:

        подгониха ме цели банди

        от плимутроци, родайланди —

и връщам се без гребен и криле!

А ти, овчице, ти на що попадна?

        — И аз така: овцете много там,

        та нямаше дори какво да ям.

Стояла съм току-речи все гладна,

        без стрък тревица —

отвърнала нещастната овчица.

— Но Марко? Още ли не се е върнал той?

— Ба, той привикнал е на глад и бой!

 

Минали дни, седмици, месец, два,

година, две — и три… Тогава чак

пристигнал Марко — със цилиндър на глава,

        със ордени и фрак.

— Бре, Марко! Ти ли си, не си ли?

— Разбира се, че аз съм! Още как! —

отвръща той и дяволски се хили…

— Но разправи ни, толкоз време где бе?

        Не биха ли те зле и тебе?

        Туй облекло що значи?

И тез дрънкулки кой ти ги окачи?

— Почакайте да си поизрева,

че толкоз съм мълчал, шега ли е това?

И той се търколил на меката трева,

        надал ужасен рев.

        Поритал, поиграл,

направил си магарешкия кеф

и чак след туй пак думата вземал:

— Какво да ви разправям? Беше славно!

        Прекарах предоволно и забавно.

        Страната е чудесна! Кой да знай!

                Бях там като във рай.

                Банкети, тостове, приеми,

                заплати, дневни, тантиеми,

                безкрайни водопади

                от почести, награди.

                Прекрасни балерини —

        по-сладки от кори от дини…

И всичко разпореждах както аз си знам!

        — Постой! Кажи, какъв бе там? —

        рекла овчицата със завистливо чувство.

                — Заемах пост голям:

        директор на изящните изкуства!

        — Бре, дявол взел те! — рекъл петльо мрачен —

         от всичко туй съм просто озадачен;

        я ни кажи — нали сме тук другари —

как току-тъй можа туй всичко да ти мине?

        И в продължение на цели три години,

        как не познаха те, че си магаре?

        — Е, право да ви кажа, то се знай —

започнаха да ме познават най-накрай…

        Но докат се досетят и сговорят,

                какво да сторят —

        аз плюх на мойте петали завчас,

                и ето ме при вас!