Иван Давидков
Бялата стая

Скалпелите лежат като късове лед,

паднали от стрехата на кръгозора.

 

На тавана застинал е месецът блед

и след миг ще се срине отгоре.

 

Ще се разбие в ръба на пропастта,

която като рана отворена зее.

 

Духът ти кръжи между живота и смъртта

и в зарево виолетово странна музика те люлее

 

Отваряш очи. Бели стени. Лъха хлад.

И додето вятърът в прозорците стене,

хирургът снема зеления си халат

и мисли за утрешния лов на елени.

февруари 1988