Иван Давидков
Ехото

Вдън оголялата тъмна гора

будят се звуци летни.

Вятърът пак ли на празник събра

своите рожби безчетни —

                                        ехо от стъпки, от сън на била,

                                        ехо от лист отронен,

                                        ехо от трепета на пчела

                                        в цвета на някой спомен,

                                        ехо от бързей, завит до очи

                                        със одеяло от шума,

                                        ехо от говора на очи,

                                        от неизречена дума?…

 

А до безкрая ни цвят, ни човек.

Поривът на душата

само мъгла ли и чезнещ ек

оставя в далнината?

                                        Знам: то крилата си ще вплете

                                        в гъста дъждовна мрежа

                                        и ще открехне с гласа на дете

                                        звънката порта на скрежа.

                                        Но ще открие ли таен свят,

                                        или в копнеж неиздуман

                                        ще ни затрупва с дълбок листопад

                                        нощната песен на Шуман?