Иван Давидков
Армения

За кой ли път изричам името ти — думите скриптят,

като че мисълта ми по развалини минава.

Тъмнеят хълмове. И всеки кръстопът

е вдигнато разпятие, където врани дланите ти приковават.

 

За кой ли път под грак на черни птици

посягам, за да снемат трънения ореол от твоето чело

ръце, познали белези от ятагани и от белезници,

ръце, изсъхнали и овъглени от тегло…

 

Децата и лозите спят прегърнати в пръстта

и ангели в старинните ти храмове — с напукани уста

в ухото на съдбата викат, ала тя дали ги чува?

 

Те чакат да излитнеш в тоя ад

из сълзите на своя вечен Арарат —

и мъртвите трагичния им вик ли всяка нощ сънуват?

декември 1988