Иван Давидков
Молитва

Ще запаля свещица — бреза пожълтяла,

и ще тръгна да търся храм

по пътеки, които отдавна знам,

да се моля за душата си осиротяла.

 

Ще се дръпнат реките като синя завеса

и гора листопадна ще ми стане олтар.

Ще ме гледа дъбът — ангел сведен и стар,

а другите мои икони къде са?

 

Ще мълча, коленичил пред гласа на тревите,

благославяща длан ще протегне над мен водопад

и вечното ехо на звездния свят

като камък, отронен по сипей, край мен ще прелита.

 

И ще стана частица от небето и здрача.

Кой надеждата хищно ограби от мен?

Бог измислен, яви се от залеза озарен —

чувствам нужда пред някого мълком да плача.

февруари 1988