Иван Давидков
Приятелят ми

Приятелят ми,

който бе прегръщал критските кипариси

по време на големите си пътешествия

и бе вдигал наздравици

с мачтите на корабите,

сега лежи като ударена от гръм,

обгорена платноходка —

с едно светло и едно тъмно платно.

 

Дълъг е пътят до остров Крит,

с черни сълзи на маслини покрит.

 

Преди болничният балкон да стане негов вълнолом,

той ми говореше: „Бях решил да доведа у дома

най-мъничкия критски кипарис. Да се разхождам с него,

да слушам как плющи ризата му зелена,

да слушам в говора му песента на забравени заливи,

която въртопите раждаха като огромни

грамофонни плочи…“

 

Идваше мракът и като риба се мяташе остров Крит

в мрежата на балкона, за звездните бездни открит.

Безсънна бяла сянка над безсънно легло говореше:

„Ние твоята лодка ще насмолим.

Ще зашием платната, и стона на душата ти ще зашием.

Призори идва бризът. Ще отворим вратата

и лодката ти ще се хлъзне по мраморните коридори,

усетила как я разтърсват удари на вълни.“

 

А приятелят ми усещаше тая сладка лъжа

като полъх над цъфнали лимонови градини.

И му казваше: „Говори ми, аз съм готов за път.

Очите ми вече не виждат, но в ушите ми звучи

божествена музика на вълни, която се стича по скалите

и един невръстен кипарис, който можеше да бъде мой син,

ме търси в огромния свят и не може да ме намери.

 

Аз трябва да стигна до остров Крит

и да падна, с ехтежа на бездни покрит…“