Иван Давидков
Магия

Както селяните,

отишли на воденица,

се събуждат нощем

и излизат опипом в тъмнината,

за да разбудят прашния бъз

с дълга, свистяща струйка,

така небето разкопчава

панталона си от нощни облаци

и прикрито зад някое съзвездие,

ръси над света струйки светлина.

Будните казват: „Започва звездопадът…“

 

Но будните не знаят,

че зелените човечета от НЛО

сега се разхождат по хипотенузата

на Бермудския триъгълник.

Вървят като по цирково въже,

протегнали ръце за равновесие,

и гледат как един самолет

приличен на детско хвърчило с откъснат конец,

се забива в бездната.

Гледат как един параход кръжи.

тласкан от течението.

Палубата е пометена като от тайфун.

Празен мостик. Празни каюти.

Само лулата на капитана още дими

и една моряшка фланелка,

потна под мишниците,

лежи на пода.

 

Вие, които вярвате само на това,

което можете да докоснете,

снизходително ще се усмихнете:

„Горкият. Не е добре. Бълнува…“

Вие вярвате единствено в скелета на динозавъра,

събрал праха на музея,

а аз го виждам да върви на водопой,

разлюшкал върбите край воденицата,

и кожата му е наежена

от предутринния хлад.

 

Останете в своите кабинети —

прозорците са сложили в рамки душите ви.

Оставете ме да се радвам

на магията, която няма никога да усетите.

 

Мливарите отдавна са заспали.

а воденицата продължава да мели

житото, къклицата и ситното хриптене на конете.

Аз не спя и гледам: над запенените улеи

небето едва се зацибря.

Зорницата се е отвила насън

и е надиплила в нозете си чаршаф на облак.

Божественото й тяло лежи,

очертано от първите лъчи на изгрева,

и облачета като златни амурчета

се вият над нея и съзерцават голотата й.

 

Вие ще ми кажете: „Висока облачност.

Денят ще бъде хубав…“

 

Останете зад прашните завеси!

С парцал от мрак утрото ще ви избърше

като посивели портрети.

Оставете ме — наивен пленник на магията.

която няма никога да усетите.

 

Аз чакам зелените човечета да ме поканят

на утринна разходка.