Иван Давидков
Не сънувах ли лятото?

Не сънувах ли лятото? Тънки вълни

под нозете ни святкаха и шумоляха

и морето ни търсеше в дългите дни

с длан над челото — чайка плаха.

 

Ти обличаше изгрев и събличаше здрач

с аромата на късни смокини

и дъждът дълго чукаше като кълвач

из балчишките тъмни градини.

 

Откъм Добруджа идваше вик на ята.

Беше пълно небето с тревога.

И аз исках да кажа „Прости!“ на нощта,

но разбирах: не трябва, не мога.

 

И поглеждах как кеят, приготвен за скок,

сред вълните до гръд нагазва,

как до моето рамо, над златния кок

нежно твоята сламена шапка залязва.