Иван Давидков
Романси

1.

Между вълните пътека намери

звън на китарена струна…

Там обицата ми нощем трепери

в бездна на синя лагуна.

 

Само морякът, в теб влюбен, остана

тъжен по кея да скита.

Той като черна звезда в бяла пяна

ще полети в глъбините.

 

Но ще се върне ли в мрака отново

с бисер в дланта си? Едва ли.

Там ще го мамят далечни огньове,

стъкнати от корали.

 

Рибни стада ще се нижат, опасли

тайните в бездната синя,

и ще му стъкмя легло с водорасли

мъртвата морска царкиня.

2.

Каква тишина в тая нощна крайбрежна градина!

Да вдигнем наздравица. Тънко да звънне кристала.

Виното е бяло и твоята рокля е бяла —

кажи: как да вярвам, че сянка в душите ни мина?

 

Кажи: как да вярвам, че в пустите дюни, сред здрача,

въже за откъсната котва вихрушката суче

и в църква старинна, където нощта ни обручи,

с гласа на кристала камбана забравена плаче?