Иван Давидков
Може би сбогом

Вече всичко ти казах. Затуй ли в нощта

вместо мен ноемврийският вятър говори?

Той вратата на нашия огън затвори

с ключа сребърен на пепелта.

И какво ли ми казва фенерът далечен —

морз, накъсан от мост и от съсък на влак?

Помогни да отгатна тревожния знак.

Може би сбогом, че късно е вече?

 

Виж мъглата — последният изпращач —

иде: скърца чакълът ръждив на перона.

Кленът сне свойта златна корона —

той е вече низвергнат. Очаква палач.

А аз от сълзата ти как да изплавам —

блед, останал без дъх водолаз?

Протегни ми ръка — да се вкопча аз.

А може би сбогом. И сън. И забрава.

август 1989