Иван Давидков
Здравец

Дворът и къщата чакаха мене

и ароматът на здравец в дъжда

търсеше моята мокра следа,

душеше въздуха с ноздри зелени.

 

Здравецът имаше нюхът на куче

и отдалече долавяше той

моята грижа и моя покой,

в джоба — звънтенето нежно на ключа.

 

Ала изчезнал бе ключът в мъглите.

Някаква тайна заключил бе там,

без да разбира, че вече я знам,

че подир нея следата ми скита.

 

В мрака клисурата той ще отвори

с тънко скриптене да ме отведе

там, дето дива пчела преде

нишката чезнеща на кръгозора.

 

Дните, живени насън и наяве,

там ще се слеят с мълвеж на треви

и ще усещам — над мене върви

тихо, на пръсти — планинският здравец.

юни 1989