Иван Давидков
Надежда

В памет на Симеон Султанов

Все още облаците бяха в нощното небе постеля

за нашите безсъници. Все още вятърът бе ековит и млад

и бръснехме се призори в неделя

с бръснач от остър звън на водопад.

 

Все още мислехме, че мигове безброй лежат в дланта ни —

зърна, с които можем да нахраним всички пролетни ята над нас.

Все още тъмните картичини не ни приличаха на застрашително

                                                                                                                израстващи вулкани

и не долавяхме през кратерите им предупредителния глас.

 

Все още вярвахме, че ще вървим след думите, както вървим подир жената,

която ни обръща гръб, а после нежно се усмихва в утринта.

А през ключалката ни, без да чуем как поскърцват стъпалата,

с око всевиждащо надничала смъртта.

май 1989