Иван Давидков
Гипс

В калъпа сложихме душата си. И гипсът я плени.

А Майсторът се смееше: той търсеше войници

с еднакъв ръст, с еднаква стойка. И далечни птици

ни спомняха единствено, че има висини и далнини.

 

Разбрахме, че наивността ни е измамила. Потърсихме простор

и бе трагичен порива ни да изглеждаме крилати.

Свистяха гипсови пера и дращеха земята,

но своята ръждива тел не късаше изчезващият кръгозор.

 

И в себе си залутани сега се бъхтим, търсим път

из лабиринтите на Минотавъра. А помежду ни —

мъглата на миражи сред безлюдни дюни.

И гипсовите на души със ставите си в тъмното скриптят.

юни 1989