Иван Давидков
Градините на Прованс

Гоген рисуваше разпятия, аз — цъфнали градини,

в които утринна мъгла дими.

Усмихваха се старите маслини,

усукани като прането край приюта в Сен Реми.

 

Полето пееше и беше просветлена

душата ми. Пристъпях бос по сребърните цветове —

апостол, пратен в тая и от дявола забравена вселена

да възкреси изчезнали навеки светове.

 

Но идваше нощта. Прозорецът с око на сова

ме търсеше. Вратата зейваше подобно бездна между светлините редки.

Дали не ще се срина в шахтите на Боринаж? И чух аз отново

как цвилят слепите коне между ръждясалите вагонетки.

 

Вървях покрай маслините и се обръщах крадешком, защото

все моя стон ехтеше остро в мен.

И се изкачвах аз по стъпалата на приюта, а оттам ме гледаше окото

на совата — окото сатанинско на Гоген