Иван Давидков
Надбягването

Надбягвахме се с вятъра. И спиците свистяха,

и пукаха педалите от лудата езда.

А жиците на телеграфни стълбове над нас звъняха

и за победите ни известяваха на най-далечните бърда.

 

Сподиряше ни облак, сложил крак в планинско стреме,

изпод копитата летяха мълнии и съскаха из мокрото поле.

А ние мислехме, че изпреварваме самото време,

че храстите политнали зарастват върху раменете ни като криле.

 

И ето ни сега в канавката. И спиците лежат — ръкойки жито,

ожънати от вятъра. Кормилото рога е вбило — повален елен,

и спуканите гуми са червени пояси, които

се мъчат да издърпат из вика на здрача нашия изчезващ ден.

 

И някак изведнъж обраства с бурени безкрайната пътека.

Пукнатини дълбаят пистата на нашите победи.

И няма я бараката до прелеза, и няма го човека,

който, засветкал с очилата си, поправяше велосипеда.