Иван Давидков
Тогава виното ухаеше

Тогава виното ухаеше на мокри палуби и на пристанища.

Бе тъмно — и искри излитаха из чашите пред нас:

там може би се гонеха разпалвани от бриза фарове

върху скали, разтърсвани от ударите на прибоя.

 

В терасата на ресторанта се разбиваха вълни. И ние плавахме

над отразени градове, където се размиваха допрените ни сенки.

Моряшкият оркестър, засиял с тръбите си, довършваше танго протяжно,

което чайки с бавно хлъзгане над нас танцуваха.

 

Какво ни беше обещала тая музика? Не помня вече.

Седим на голама тераса. А по парапета чайките мълчат —

видения, възкръснали от дъното. И в чашите мъждука

залязващата есенна луна, просякла бездна сред морето.

февруари 1989