Иван Давидков
Ти си замина

В памет на Пенчо Данчев

Ти си замина, без да кажеш: сбогом!

Уж щяхме да се видим, а вестта

за отпътуването ти дойде при

мен и седна на креслото, на което

обичаше да сядаш ти. Навън

дърветата се нижеха — железничари

с размятани шинели, с черни и широки гърбове,

и като гипсови стояха прелезите, зад които

изчезна влака, с който отпътува ти.

 

Знам: в тъмните вагони има място и за мен

и аз ще тръгна някой ден да те подиря

в безкрайните предели. Ще седим

край огън, стъкнат от съзвездието Вега,

ще си говорим за картини и за книги, а край нас

опашки ще помахват звездните Ловджийски кучета.

 

Но ще е друго там. Не ще ги има

по етажерките разхвърляните вестници,

не ще позвънва с реотани печката

и няма да прехвърча сняг, когато,

посрещнало те с лай, обичаното куче

лежи до масата и с благодарност ближе

ръката ти. И няма да цъфтят

рисуваните слънчогледи на стената,

които все се канех да ти подаря.

И няма да надипля пръстени от дим лулата.

 

Далечен влак скрипти. Дърветата вървят —

железничари с тъмни и размятани шинели —

— Дръпнете се — им викам, — да му кажа: сбогом!

Но те растат — огромни — и запълват кръгозора.