Иван Давидков
Кукувица

От кукувицата лъжовна есента ни отърва.

Дух на скиталчеството — дяволът ли най-подир прибра я?

И виждаш между корени и стъпкана трева

едно перце от нея: вятърът го гони към безкрая.

 

Ала защо върви след тебе неотстъпно оня кукувичи глас,

защо старинният часовник до килера

скрипти с махало и дочуваш в най-блажения си час

закана: „Знай, където и да си, ще те намеря!…“

 

И те намира тя. Махалото разпалва призрачни слънца

по нощните стени. А скитницата взира в теб очи оловни.

В гнездото на душата ти потайно скътва своите яйца

и мъти ги безсъницата ти, отпуснала криле грижовни.