Любомир Т. Пировски
Заветът

Хилядолетия човешки,

заповеди и каменни скрижали стрили в прах,

с пурпурни реки души измъчени отнасят —

Хората остават —

неуки, преклонени, оцелели уж в тъмата…

 

Хилядолетия — мигновения тъй кратки

за любов, за правда, за миг на дух свободен —

сплав една от нежност, знание и страст,

с божествена искра в Човека сътворена…

 

Хилядолетия и занапред човешки, помъдрели,

донесли ни Завет,

със светлина извезан във сърцата,

за познания и сила богоравна вътре у Човека,

за обич непреклонна —

в Пустота без нея тъй огромна,

за мига човешки и божествен, на духа свободен,

с любов създал Света…

 

Хилядолетния Завет у себе си познах…

Живях.

* * *

Огледалце, огледалце… не ми трябваш ти…

Огледалото за мен са твоите, нашите мечти —

в тях оглеждам се сега

и с радост, и тъга, и светлина,

Животът жив в стихове струи…