Любомир Т. Пировски
Среща

Вслушвам се в себе си, диря слова

и болка непозната до сега

ме раздира и иска да излезе.

А речта се оказа ненужна и груба,

за да излекува това,

което в мен се бунтува:

любов и гняв;

величие и унижение;

страх от самотност

и желание за уединение;

надежди — стари и нови;

думи; лица; коли… Каша!

И светът наоколо е каша

от недодялани или полуразложени

парчета — хора!

Не вярваш? Или се гнусиш?

Така е.

Глупост?! Може би…

Но за да гледаш другояче,

ти трябва някъде да се опреш,

а всеки покрай теб

само себе си обгражда с грижи.

„Всеки сам за себе си!“

Уви!

Посочваш друго:

„Човека за човека е брат,

и приятел!“

А ти какъв си?

Защо говориш с лозунги?

Кажи го със дела!

Бил си такъв, но… рядко.

Е, да, защото е трудно…

А колко по-човешко е…

Ти си падал

и си ставал.

Затова те уважавам.

Само, да не се умориш да ставаш…

Всъщност, това е живота, казваш.

Добре! Върви!

Поемам твоя път,

поръсен с побелелите ти коси

и надявам се да бъда по-добър

и да стигна по-далеч от теб, нали…