Иван Вазов
Пламък

Във тия песни — шепот на сърцето,

във тия песни — шум от кротка вада,

що тихо си ромони из полето,

и тих светлик на храмова лампада,

вложих цветя и чувства благовонни —

те сини отражават небосклони,

 

но никому не ще да бъде знайно

какви сълзи невидими таил съм,

какви страдания в душа си крил съм,

като скъпец имането си тайно —

та нужно ли е? Всякой има свойте

неволи — що да му описвам мойте?

 

О, да, изливал съм ги, но за мене,

за мен един, да търся облекченье,

кога са ставали гърди ми тесни

за бурний накип в тях на скръб и злоба

и душник давал им съм в мрачни песни.

Но де са? Пламък, ти им знаеш гроба!