Бележки

Приживе Пеньо Пенев можа да види отпечатана само първата си стихосбирка „Добро утро, хора!“, която излезе през 1956 г. под редакцията на Хр. Радевски. По-късно той беше приготвил втора книга за печат под заглавие „Когато се наливаха основите“. По-голямата част от нея, както и повечето стихотворения от първата му сбирка намериха място в сборника „Стихотворения“, излязъл посмъртно през 1960 г. под редакцията на Г. Джагаров и Минко Николов. Бързото изчерпване на този сборник наложи неговото преиздаване през 1962 г., като изданието беше допълнено с няколко невключени по-рано творби. През 1959 г., след смъртта на поета, в Димитровград излезе неговата сбирка „Ние от двадесетия век“, под редакцията на Митко Иванов, като издание на вестник „Димитровградска правда“. Тя включва единадесет стихотворения и двете поеми на Пеньо Пенев.

Настоящото издание представлява сравнително най-пълният засега сборник с творби на Пеньо Пенев. Представено е най-доброто както от неговото ранно творчество, така и от последните му години. Първите четири цикъла — „Земята ще бъде родилка“, „Бетон и нежност“, „Добро утро, хора!“ и „Ние от двадесетия век“ — представляват без изменение съдържанието на стихосбирката „Добро утро, хора!“ Заглавията на трите следващи цикъла — „Когато се наливаха основите“, „Хора, напред!“ и „През дните на похода“ — са поставени от Пеньо Пенев като названия на цикли от втората му приготвена за печат стихосбирка. Общо взето, тук са включени ония стихотворения, които поетът сам беше посочил. Тъй като под цикъла „През дните на похода“ беше обозначил „Антология“, в него той предвиждаше да бъдат включени стихотворения с най-разнообразно съдържание — хумор, лирика, интимни песни, патетични стихове. На мястото на хумористичните стихотворения в този цикъл включваме няколко нови творби, които поради разнообразния си характер не могат да бъдат отнесени другаде. Всички посвещения и епиграфи към цикли или отделни творби се запазват според личното желание на поета.

Творчеството на Пеньо Пенев още не е събрано изцяло и проучено. Поради това настоящият сборник не си поставя задачите на едно изчерпателно научно издание, не представлява пълно събрание на съчиненията на Пеньо Пенев. Изоставен, е на първо място, хуморът на поета, който заема голям дял от творчеството му и изисква специално внимание. Не са включени изцяло и многобройните стихотворения на злободневни и други теми, пръснати из различни провинциални и военни вестници и издания. Пеньо Пенев обичаше да се връща към някои от тях, да ги преработва основно и така да им дава нов живот. От ранните стихотворения на поета са застъпени само ония, които могат да го представят добре. В повечето случаи това са стихотворения, които той повторно е преработвал. Сравнително най-пълно и цялостно е представен зрелият период от развитието на поета. Включени са всички стихотворения, които той написа за социалистическото строителство. От интимната му лирика е включено онова, което е известно и което има значение за по-доброто опознаване и вникване в неговия поетичен свят и в личната му биография.

Отделните стихотворения имат следните първоначални публикации:

Аз, един от народа. Публикувано най-напред във в. „Вечерни новини“, бр. 78 от 2.IV.1955 г. и в сп. „Септември“, 1955 г., кн. 12, стр. 59. В първия вариант стихотворението е без заглавие и се състои от две строфи. Ето втората:

И знам, че

        заслужено

тогава

        Родината

ще ми благодари.

А един лъч

        от нейната слава

и мойто чело

        ще озари.

За стихосбирката „Добро утро, хора!“ поетът е съкратил този куплет и е сложил заглавието „Аз, един от народа“.

Земята ще бъде родилка. Публикувано най-напред в „По железния път“, литературен сборник от работнически творби, „Профиздат“, 1949 г. В първия вариант стихотворението е написано в строги четиристишия.

Прокламация. Това стихотворение има няколко редакции. Публикувано е последователно във в. „Работническо дело“, бр. 119 от 29.IV.1950 г., в. „Народна войска“, 1.XI.1951 г., бр. 998, в. „Борба“ (Търново), 8.IX.1955 г., бр. 109, сп. „Септември“, 1955 г., кн. 9.

И добри ще са хората. Стихотворението е писано през 1954 г. (виж спомените „Раждаше се утрото“ на М. Иванов във в. „Балканско знаме“, бр. 49 от 23.IV.1963 г.).

По пътя. Публикувано най-напред без заглавие и посвещение в сп. „Септември“, 1955 г., кн. 12.

Дъжд над строежа. Публикувано под заглавие „Дъжд“ във в. „Литературен фронт“, бр. 15 от 12.IV.1956 г.

Ако някой ви каже. Поместено в сбирката „Добро утро, хора!“

По дланите мазолите болят. Поместено в литературния сборник „По железния път“ (1949 г.). Първоначалното му заглавие е „Писмо“.

Натегналите клепки сън лепи. Също в сборника „По железния път“. Там стихотворението започва със стиха „В нощта като памук белей мъгла“. После този стих е зачеркнат и така стихотворението започва с втория си стих.

Пишеш ми, че много съм далеко. Също от „По железния път“ (1949 г.). Първоначално и това стихотворение е написано в четиристишия, носи заглавие „Писмо от Димитровград“ и започва със стиха: „Ти ми пишеш да си дойда, Клара…“

Бетон и мечти. Публикувано най-напред във в. „Строим Димитровград“, бр. 19 от 10.II.1950 г. Включено е в литературния сборник „Димитровград“ (1951 г.). Виж и стихотворението „Арматура и мечти“ в литературния сборник „Работническо творчество“, „Профиздат“, 1951 г.

След първия. Сборник „Работническо творчество“, 1951 г.

Строителна пролет. Публикувано най-напред във в. „Литературен фронт“, бр. 40 от 8.VI.1950 г. След това е включено в литературния сборник „Смяна“ на издателство „Народна младеж“, № 2, 1951 г., стр. 34–35, и в сборника „В първите редици“, издателство „Народна младеж“, 1954 г., стр. 130–133.

Завръщане. Публикувано в „Димитровградска правда“, бр. 70 от 4.IX.1956 г.

Ето заселника. Печатано под заглавие „Дом“ във в. „Строим Димитровград“, бр. 32 от 31.VII.1952 г. Няколко дни след смъртта на поета излиза във в. „Литературен фронт“, бр. 18 от 7.V.1959 г.

Предмайско. Печатано във в. „Литературен фронт“, бр. 34 от 27.IV.1950 г., в сборник „Смяна“ № 1, издателство „Народна младеж“, 1950 г., стр. 229–230, и в сборника „Първи май“, издателство „Профиздат“, 1952 г., стр. 136–137. Няколко дни след смъртта на поета излиза и във в. „Димитровградска правда“, бр. 30 от 30.IV.1959 г.

„Корпус 206“. За първи път е печатано във в. „Литературен фронт“, бр. 15 от 14.XII.1950 г. Включено е и в сборник „Смяна“ № 2 от 1951 г.

Силни сме! От стихосбирката „Добро утро, хора!“

Мил ми е той. Сп. „Наша родина“, 1956 г., кн. 2, стр. 24.

Пътеки белеят. Сп. „Септември“, 1955 г., кн. 9.

Светлини. От сбирката „Добро утро, хора!“

30 стотинки. В. „Народна младеж“, бр. 4 от 6.I.1955 г.

Моята улица. В. „Димитровградска правда“, бр. 51 от 23.XII.1953 г. Излязло е също във в. „Народна младеж“, бр. 67 от 20.III.1955 г.

В дъжда. Сп. „Септември“, 1955 г., кн. 12, стр. 60. Първоначално излиза без заглавие. В един от най-ранните варианти стихотворението има съвсем друг вид. След първата строфа следва четиристишието:

Гласът ти сякаш ми звъни

и аз го слушам тъй захласнато.

Ръми дъжда, ръми, ръми…

И пей за теб, за теб — прекрасната.

В този си вид стихотворението е включено между стиховете с общо заглавие „Моите вечери“.

Димитровград. Публикувано е във в. „Литературен фронт“, бр. 40 от 6.X.1955 г.

Небивала сватба. В. „Литературен фронт“, бр. 52 от 30.XII.1954 г.

Заводът. Сп. „Септември“, 1955 г. кн. 9.

Димитровградско утро. В. „Литературен фронт“, бр. 25 от 23.VI.1955 г.

Негово Величество Човекът. От стихосбирката „Добро утро, хора!“

Музей на строителството. В. „Литературен фронт“, бр. 45 от 10.XI.1955 г.

Към потомъка. Сп. „Наша родина“, 1956 г., кн. 2, стр. 24.

Ние от двадесетия век. Сп. „Български воин“, 1955 г., кн. 12, стр. 4. Стихотворението е поместено и в сборника „15 години българска поезия“ на издателство „Български писател“, 1959 г.

За комунизма. Стихотворението има много публикации. Първата от тях е направена във в. „Литературен фронт“, бр. 10 от 10.XI.1949 г. Помествано е също в литературния сборник „Борба за мир“ на издателство „Български писател“, 1950 г., стр. 210–212, във в. „Строим Димитровград“, бр. 35 от 2.VI.1951 г., в литературния сборник „Димитровград“ (1951 г.), във в. „Народна войска“, бр. 874 от 13.III.1951 г. и в „Репертоарен сборник за художествена самодейност“ № 2, 1952 г., стр. 12–14.

Размисъл. В. „Народна младеж“, бр. 92 (2418) от 16.IV.1956 г. с посвещение: „На димитровградци“.

Релси. В. „Литературен фронт“, бр. 41 от 11.X.1956 г. Посмъртно е публикувано в сп. „Пламък“, 1959 г., кн. 6.

Пред нова година. В. „Литературен фронт“, бр. 52 от 29.XII.1955 г.

По-добре не го раждай (стр. 118). В. „Литературен фронт“, бр. 41 от 11.X.1956 г.

Въпрос. Преди смъртта на поета не е публикувано. Пеньо Пенев го беше приготвил за книгата си „Когато се наливаха основите“ под заглавие „Сто пороя“ (според съдържанието на сбирката). Вътре в текста вместо заглавие беше поставен само един въпросителен знак. С надслова „Въпрос“ стихотворението е поместено в сборника „Ние от двадесетия век“, а после и в „Стихотворения“.

Тясна кухничка в здрач полусин. Също непубликувано приживе. Тук се публикува за пръв път според текста, приготвен от автора за сбирката „Когато се наливаха основите“.

Другата грижа. В. „Димитровградска правда“, бр. 70 от 4.IX.1956 г.

Епоха. Публикувано за пръв път в многотиражката „Добруджанска дума“, бр. 20, 16.VIII.1957 г.

Рожбо моя! В. „Литературен фронт“, бр. 41, 11.X.1956 г.

Наследство. В. „Строим Димитровград“, бр. 23, 10.III.1951 г. Включено е и в сборник „Смяна“ № 2, 1951 г., стр. 36–37.

На разсъмване. В. „Литературен фронт“, бр. 41, 11.X.1956 г.

Когато се наливаха основите. Стихотворението има няколко публикации. Най-напред то е печатано във в. „Димитровградска правда“, бр. 70 от 4.IX.1956 г. и в многотиражката „Добруджанска дума“, бр. 19 от 13.VIII.1957 г. под заглавие „Поколение“. След третата строфа следваше:

И все така на Добруджа в полята

ще зреят едрокласите жита,

а щом заспи след залеза гората —

до късно ще танцува младежта…

После тази строфа беше изцяло съкратена. Пеньо Пенев преработи и предпоследната строфа, която първоначално имаше следния вид:

Потомци, в грижа ний за вас горяхме,

но ще узнайте ли до края вий,

за дните ви, когато смело бдяхме —

какъв живот живяхме ний.

В някои редакции и изпълнения на литературни четения Пеньо Пенев понякога пропущаше и шестата строфа („Как в път, омълнен с бойни урагани…“). На други места обаче тя е запазена, поради което я запазваме и тук. Вторият стих от следващата строфа в повечето варианти е „а нашите коси сребро покри“ вместо по-изразителното: „а нашата коса се посребри“, както е и в една от последните редакции на стихотворението — магнетофонният запис. От заключителната строфа тук се възприема стихът „Завидна беше нашата съдба!“ според първоначалния вариант вместо сравнително по-бледото: „Такава беше нашата съдба!“

Все още със заглавието „Поколение“ стихотворението излезе в сп. „Септември“, 1957 г., кн. 10, стр. 81–82, и в сп. „Славяни“, 1957 г., кн. 2, стр. 28. По-късно Пеньо Пенев озаглави стихотворението по третия стих от преработената предпоследна строфа — „Когато се наливаха основите“. Той държеше на това заглавие и така искаше да се казва втората му книга и началният цикъл в нея. Под това заглавие стихотворението е поместено след смъртта на поета във в. „Литературен фронт“, бр. 18 от 7.V.1959 г., във в. „Димитровградска правда“, бр. 50 от 24.IX.1959 г., в антологията „15 години българска поезия“ (1959 г.) и др.

Хора, на път! Най-напред стихотворението е публикувано във в. „Литературен фронт“, бр. 18 от 1–2.V.1957 г. След това е препечатвано във в. „Димитровградска правда“, бр. 28 от 16.IV.1959 г. и във в. „Работническо дело“, бр. 172 от 21.VI.1959 г.

Здравей, майска пролет. В. „Димитровградска правда“, бр. 34–35 (407) от 30.IV.1957 г.

Другата пътека. Публикувано посмъртно във в. „Студентска трибуна“, бр. 33 (214) от 12.V.1959 г. и във в. „Литературен фронт“, бр. 19 от 12.V.1960 г.

На пост, поколение! В. „Студентска трибуна“, бр. 33 (214) от 12.V.1959 г.

Пролетта на хората. Излязло най-напред във в. „Вечерни новини“, бр. 2280 от 19.XII.1958 г., под заглавие „Нашата пролет“. Със заглавието „Пролетта на хората“ е печатано във в. „Димитровградска правда“, бр. 17–18 от 3.III.1959 г., заедно със стихотворението „Зрелост“.

За щастието. За първи път е публикувано във в. „Строим Димитровград“, бр. 32 от 12.V.1951 г. Включено е в сборника „Димитровград“ (1951 г.).

Пътека. За първи път е публикувано в многотиражката „Добруджанска дума“, бр. 19 от 13.VIII.1957 г. под заглавие „Пътеката е извървяна…“ Според ръкописа за сбирката „Когато се наливаха основите“ то е озаглавено „Пътека“. Пеньо Пенев е направил само една поправка в това стихотворение: в третия стих от втората строфа вместо „Свечерява сега, свечерява“ в магнетофонния запис се явява „Свечерява над мен, свечерява“. Тук се възприема печатният вариант като по-автентичен.

Тъжна неделя. В. „Добруджанска дума“, бр. 19, 13.VIII.1957 г.

След залеза… Пак там. В един от най-първите варианти стихотворението има съвсем друг вид. Вместо началната строфа стоят стиховете:

Над мен премина вихър гороломен,

след него легна хладна тишина.

И ето — младостта е вече спомен —

разбита и утихнала вълна.

 

Увяхнаха познатите градини,

завинаги отмина пролетта…

Не ще се върнат свидните години,

окапали като листа…

 

Стоя смутен с отломките сърдечни,

а сякаш че преди не съм живял…

И струват ми се чужди и далечни

смехът, мечтите, тихата печал.

По-нататък стихотворението продължава с останалите три строфи, които са останали непроменени. По-късно в стихотворението са внесени две поправки: вместо „Към всичко земно станал безразличен“ в магнетофонния запис стои „Към всичко рано станал безразличен“, което е по-близко до основното звучене на цикъла, и „В никакви пътеки не диря през страданието брод“ вместо първоначалното „С никакви пътеки…“ Втората поправка не е от съществено значение.

Повест. Пак там под заглавие „Неизплакана повест“. После заглавието е поправено от автора. Стихотворението има само една печатана редакция, но при изпълнението пред магнитофона Пеньо Пенев е направил две изменения: вторият стих от третата строфа става „на дните камъка студен“ вместо първоначалното „на злото камъка студен“, навсякъде, където се среща обръщението „Лозане“, е заменено с „приятел“: „Свири, приятел, разкажи“. Във втория стих на заключителната строфа („как бие времето с копита“) се чува ясно предлогът „с“, който вероятно случайно е отпаднал при печатането в многотиражката.

Откровение. За първи път е публикувано във второто издание на „Стихотворения“ (1962 г.).

Елегия. В. „Добруджанска дума“, бр. 19 от 13.VIII.1957 г. Последният стих от третата строфа по-късно е поправен така: „Всичко е късно, уви!…“

Жребий. Непубликувано. Тук се обнародва за пръв път. Както личи от едно собственоръчно обозначение на поета, стихотворението е писано на 4.XII.1955 г.

Поръчение. Също непубликувано. Печата се за пръв път.

Нощ на границата. Написано на южната граница през нощта срещу 3 октомври 1952 г., както е отбелязано под запазения ръкопис. Публикувано във в. „Димитровградска правда“, бр. 18 (661), 5.IV.1960 г.

Вечер. Писано по същото време. Обнародва се за пръв път.

Утро. Непечатано.

На пост. Също писано по време на военната служба на южната граница. Публикува се за пръв път.

Нощ. От същия цикъл. Непечатано.

Мечти. Непубликувано. Непосредствено след заглавието авторът е отбелязал: „Чете се бавно, тихо и скръбно“.

Моите вечери. Непечатано. Последната част представлява един ранен вариант на стихотворението „В дъжда“ (виж бележката към него).

Люлка и песен. Публикувано във в. „Добруджанска дума“, бр. 19 от 13.VIII.1957 г. под заглавие „Размисъл“. В ръкописа на сбирката „Когато се наливаха основите“ стихотворението е озаглавено „Люлка и песен“.

Майчице! В. „Добруджанска дума“, бр. 20 от 16.VIII.1957 г. Стихотворението носи заглавие „Майчице, спаси ме!…“ По-късно заглавието е съкратено от автора. Посмъртно стихотворението е публикувано в сп. „Пламък“, 1959 г. кн. 6.

Злочеста песен. В. „Добруджанска дума“, бр. 20 от 16.VIII.1957 г. За сбирката „Когато се наливаха основите“ Пеньо Пенев беше го приготвил под друго заглавие — „Гори душата ми…“ Но стихотворението е добило известност с първото си заглавие, което запазваме и тук.

Признание. Във в. „Добруджанска дума“, бр. 19 от 13.VIII.1957 г. то носи заглавие „Изповед“, За втората си стихосбирка авторът го поправя на „Признание“. Посмъртно стихотворението е излязло в сп. „Пламък“, 1959 г., кн. 6.

Лястовички. В. „Добруджанска дума“, бр. 20, 16.VIII.1957 г. В един по-късен вариант (и в магнетофонния запис) последният стих от втората строфа има следния вид: „ти оставаш тук със скучния съпруг“. Също там в заключителната строфа вместо „лястовички над площадката кръжат“ се повтарят дословно първите два стиха: „лястовичките се стрелкат и кръжат“. В това издание се възприема печатният вариант на стихотворението като по-достоверен.

Сънят ресници не притваря… Публикувано за първи път от М. Иванов във в. „Димитровградска правда“, бр. 4 (803) от 24.I.1963 г.

Самота. Пак там.

Може би тук и тя е стояла… За първи път се явява на страниците на в. „Балканско знаме“ (Габрово), бр. 49 (979) от 23.IV.1963 г., публикация на М. Иванов.

Ако вънка зора е зорила… В. „Димитровградска правда“, бр. 4 (803), 24.I.1963 г.

Вечерта е топла и дълбока… Посоченият брой на в. „Балканско знаме“.

Някъде далече по небето… Пак там.

На мама. Пак там.

Топъл дъх погали равнината… В. „Димитровградска правда“, бр. 19 (818) от 9.V.1963 г.

Защо се ражда човекът. В. „Димитровградска правда“, бр. 4 (803) от 24.I.1963 г., и в. „Балканско знаме“, бр. 49 (979) от 23.IV.1963 г.

Ръка. Посоченият брой на в. „Димитровградска правда“.

Моите песни. Непечатано.

Юбилейно. Стихотворението е написано по случай 10-годишнината от 9.IX.1944 г. Публикувано е във в. „Димитровградска правда“, бр. 36 от 8.IX.1954 г.

Тринайсет години на поход вървим! Публикувано под заглавие „Тринайсет атаки зад нас“ във в. „Литературен фронт“, бр. 36 от 5.IX.1957 г. Включено е в сборника „15 години българска поезия“ (издат. „Български писател“, 1959 г.).

По дълбоко течение. В. „Димитровградска правда“, бр. 72 от 8.IX.1958 г. Посмъртно е публикувано във в. „Литературен фронт“, бр. 19 от 12.V.1960 г.

Зрелост. Публикувано в сп. „Наша родина“, 1959 г., кн. 2. Препечатано във в. „Димитровградска правда“, бр. 17–18 от 3.III.1959 г.

Ние от третата петилетка. В. „Народна младеж“, бр. 296 от 19.XII.1958 г. Препечатвано е във в. „Литературен фронт“, бр. 18 от 7.V.1959 г. и в. „Димитровградска правда“, бр. 50 от 24.IX.1959 г.

На първа линия. Публикувано във в. „Отечествен фронт“, бр. 4451 от 18.XII.1958 г. Препечатано във в. „Димитровградска правда“, бр. 32 от 14.V.1959 г.

Родина. Откъси от поемата са печатани в сп. „Български воин“, 1953 г., кн. 9, стр. 26–27, и в сборника „С перо и меч“, Държавно военно издателство, 1954 г., стр. 306–310. Тук се печата според текста от стихосбирката „Добро утро, хора!“.

Дни на проверка. Поемата е написана през 1958 г. в почивния дом на Съюза на българските писатели в Ситняково (Рила), където Пеньо Пенев прекара известно време. Там той нахвърля замисъла на стихотворението „Пеньо Пенев на курорт в царския дворец“. Макар и незавършено, това стихотворение е характерно за настроението и самочувствието на поета през това време. Ето текста на запазения ръкопис:

Писано е това

        Стихотворение

в хиляда деветстотин

        петдесет и осмата година

в двореца — Ситняково.

Сега няма лакеи, прислуга…

Не пристигат каляски

        с министерши,

                с генералши

пред задния вход

        за царската спалня…

Идат тук

        моите братя писатели —

тръбачи

        на народната светла съдба…

Четем „Държавата и

        революцията“,

„Капиталът“ четем…

Шосето не страни

        от Самоков!

Царският път,

        царският дом —

                всичко е наше!

От скалата ситняковска

        гледаме

Самоков, в слънце окъпан…

Ето ме —

        в леглото на царицата —

че то пух,

        то мекота!

Колко весело!

Аз, слязъл от скелите,

        излязъл

от рудничен забой —

в двореца царски

пиша за народния строй!

Текстът е включен в спомените „Човекът и поетът Пеньо Пенев“ на М. Иванов, в. „Димитровградска правда“, бр. 24 (823) от 13.VI.1963 г.

По същото време Пеньо Пенев пише и поемата „Дни на проверка“. Първоначално той я беше озаглавил „222 стиха за мене и за епохата“, после се спря на заглавието „Сто възела“.

Откъс от поемата излезе в сп. „Пламък“, 1958 г., кн. 10, стр. 23. Пълният текст е публикуван посмъртно във в. „Димитровградска правда“, бр. 34 от 28.V.1959 г. под заглавие „Сто възела“. Със заглавието „Дни на проверка“ тя излезе в сп. „Септември“, 1959 г., кн. 7, стр. 114–122. В двете издания на „Стихотворения“ (1960 и 1962) текстът е сверен с оригинала и с магнетофонния запис.

Между приготвения от самия Пеньо Пенев текст за печат и рецитираните от него откъси пред магнитофона се срещат отделни разлики, чието пълно проследяване, както и изследването на всички запазени редакции на поемата, е предмет на специална задача. Тук заслужават внимание следните по-съществени различия:

I вариант:

О, неоплакан гроб е моя ден!

II вариант:

О, неоплакан гроб е вчерашния ден!

I вариант:

Какъв враждебен дух повлече и загроби

във таз смрадливост моя дълг синовен…

II вариант:

Какъв враждебен дух повлече и загроби в

кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?

I вариант:

Самин съм скитал под дъжда…

И днес тъгувам за погиналите дни.

II вариант:

Пиян съм се клатушкал през нощта…

И днес тъгувам за неспастрените дни.

I вариант:

Сърцето ми отрудено болей

от своята и чуждата вина.

II вариант:

Сърцето ми отрудено сега болей,

докрай разбрало нявгашната си вина.

I вариант:

В мен срещата на две епохи стана,

ехтя у мен двубоят им жесток!

А само в мен ли той светкавици кръстоса?

И само мен ли той омълни вчера?

Но гръмотевицата на въпросите

най-силно в моето сърце трепера!

II вариант:

Последните четири стиха са съкратени изцяло, частта завършва само с първите два стиха. По-нататък вместо петте стиха от първия вариант:

Аз знам какво е вяра и съмнение!

Аз знам какво е полет и падение!

Аз знам какво е път и бой!

Аз знам какво е скръб и рана!

Знам вече — кой е чужд и свой!

Във варианта, приготвен за сбирката „Когато се наливаха основите“, са останали само следните два стиха:

Аз знам какво е скръб и рана!

Аз знам какво е път и бой!

I вариант:

Това столетие е мой длъжник!

За него с кръв и пот платих,

платил съм всеки негов миг,

платих му приживе.

И дните работливи — свидетели са живи,

че имам да уреждам с него сметка!

А нека мълнии по пътя ми да светкат…

II вариант:

Това столетие сега е мой длъжник!

За него с кръв и пот платих,

платил съм всеки негов миг,

платих му приживе.

Аз имам да уреждам с него сметка!

В първия вариант, по който поетът изпълнява поемата пред магнитофона, се среща и следният куплет:

В бруталния свят безсърдечен

додея ми, майко, да скитам!

Аз жадувам за полет далечен,

но от свое гнездо да излитам.

После тази строфа изцяло е съкратена. Тази важна поправка свидетелствува ясно за насоките, които е следвал Пеньо Пенев при преработката на поемата „Дни на проверка“. Както се вижда и от останалите поправки и съкращения, направени собственоръчно от автора, тъжните и песимистични настроения се отнасят към „вчерашния ден“. По този начин в последния вариант са засилени драматизмът и оптимизмът на произведението. Отстранени са същевременно всички стихове, които могат да звучат като опити за оправдание или извинение. Така поемата придобива още по-голяма искреност и сила на въздействието.

Необходимо е да се отбележи, че записът на грамофонната плоча, която се прилага към част от тиража на настоящото издание, е направен по запазения магнетофонен запис. Технически той не е съвършен, защото записването е станало не в специални студийни условия, а в дома на скулптора Николай Шмиргела, с чието семейство поетът беше много близък. Друг един запис е направен при още по-лоши технически условия в Дома за народно творчество в София. Все пак въпреки техническите несъвършенства записът дава представа за рецитаторското майсторство на Пеньо Пенев и съхранява автентично неговия глас.

26 април. Непубликувано. Това е последното стихотворение на Пеньо Пенев, написано вечерта пред самоубийството.

Душата ми не е модерен ресторант. Публикува се за първи път.

Извън настоящия сборник „Стихотворения“ по изтъкнатите причини остават следните стихотворения на Пеньо Пенев:

Лирика

„Четири хиляди“ — в. „Млада гвардия“, Димитровград, бр. 1, 4.V.1949 г., и в сборника „По железния път“ (1949 г.).

„Апел“ — в. „Млада гвардия“, бр. 2, 13.V.1949 г., „Строим Димитровград“, бр. 14, 16.XII.1949 г., и сб. „По железния път“.

„Песен от забоите“ — сб. „По железния път“.

„Нашият завод“ — в. „Труд“, 1949 г., бр. 26.

„Наша младост — на пост!“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 20, 17.II.1950 г.

„Обич“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 21, 24.II.1951 г.

„В името на живота“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 28 от 14.IV.1951 г.

„Към трудовака“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 29, 21.IV.1951 г.

„Парад на мира“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 30, 28.IV.1951 г.

„С нас е Сталин“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 33, 19.V.1951, и бр. 49, 8.IX.1951 г. Стихотворението е публикувано и във в. „Литературен фронт“, г. VII (1950–1951 г.), бр. 15, и е включено в сборника „Димитровград“ (изд. „Български писател“. 1951 г., стр. 128).

„За простата любов“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 39, 30.VI.1951 г. Стихотворението е посветено на Георги Димитров.

„Дружба“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 50, 15.IX.1951 г., и литературния сборник „Десетилетие“, Държавно военно издателство, 1954 г., стр. 192–193.

„Песен за дружбата“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 54, 13.X.1951 г.

„Младост в строя“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 56, 27.X.1951 г.

„Говори победата“ — в. „Строим Димитровград“, бр. 58, 10.XI.1951 г. Стихотворението е посветено на завършването на АТЗ.

„Арматура и мечти“ — литературен сборник „Работническо творчество“, „Профиздат“, 1951 г., стр. 114–115.

„Пилот и строител“ — в. „Народна войска“, бр. 847, 9.I.1951 г.

„Над мирния празник аз бдя“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 52, 30.XII.1953 г.

„За мир“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 20, 14.V.1953 г.

„Армийо родна, на пост!“ — „Димитровградска правда“, бр. 38, 23.IX.1953 г.

„Аз воювах“ — сп. „Български воин“, 1955 г., кн. 5, стр. 30.

„Стреля сърцето“ — в. „Народна армия“, бр. 2010, 26.II.1955 г.

„Аз бдя“ — в. „Народна армия“, бр. 1963, 1.I.1955 г.

„Своя дял дай“ — в. „Труд“, бр. 33, 9. И. 1955 г. Написано по случай откриването на подписката за „Заем за развитието на селското стопанство“.

„Спри!… Назад!…“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 75, 21.IX.1956 г. Стихотворението е посветено на англо-френската интервенция в Египет.

„Вървим на времето през върховете“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 71, 7.IX.1956 г.

„Бюджетът на Родината“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 22 (394), 19.III.1957 г.

„Под знамето на Октомври“ — в. „Борба“ (Търново), бр. 134, 7.XI.1957 г.

„Предизборно“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 26, 3.IV.1959 г. Стихотворението е излязло без подпис.

„Аз помня оня миг“ — в. „Димитровградска правда“, бр. 45, 13.VIII.1959 г. Стихотворението има мото от А. С. Пушкин: „Я помню чудное мгновение“. Както е отбелязано в бележката на редакцията, то е писано през м. септември 1952 г. в Тополовградско, дето Пеньо Пенев отбива военната си служба.

Хумор

Едновременно с лиричните си стихотворения Пеньо Пенев пише хумористични стихове и злободневки в проза. През определени периоди те заемат голям дял в творчеството му. На страниците на в. „Димитровградска правда“, „Стършел“ и „Добруджанска трибуна“ той бичува разнообразни отрицателни явления, като понякога публикува по четири-пет сатирични материала в брой. В продължение на няколко години с прекъсвания от различно време той завежда хумористичната страница на димитровградския вестник. Там той пише хумор не само в стихове, но и в проза. А понякога едно и също произведение е започнато в проза и завършено в стихове или обратното.

Най-ранните хумористични произведения на Пеньо Пенев са публикувани във в. „Стършел“ през 1949 г. На другата година той става редовен сътрудник на вестника (Само през 1950 г. в „Стършел“ са отпечатани към 35 негови стихотворни жила.) През 1951 и 1953 г. поетът пише хумор във в. „Строим Димитровград“ (от 1952 г. — „Димитровградска правда“), но по-рядко. Особено плодоносна за хумориста Пеньо Пенев е 1954 година. Той завежда хумористичната страница на в. „димитровградска правда“, дето са излезли към 50 негови злободневки и фейлетони. През 1955 г. освен в димитровградския вестник той публикува хумористични и сатирични творби и във в. „Вечерни новини“. През 1956 г. подновява активното си сътрудничество във в. „Стършел“. На другата година той е отново в Димитровград, дето печата през брой хумористични творби в местния вестник. Голям брой стихотворни жила и прозаични хуморески Пеньо Пенев е публикувал през 1957 г. в редактираната от него многотиражка „Добруджанска дума“. През 1958 г. хумор и сатира се явяват във в. „Добруджанска правда“ и в. „Стършел“, а през 1959 г. — само едно хумористично стихотворение излиза във в. „Димитровградска правда“.

Общо взето, хуморът на Пеньо Пенев обхваща стотици произведения в стихове и проза на най-различни теми. Неизчерпаемо разнообразни са и жанровите форми, които използува поетът.

Пълно проучване на тази слабо известна част от творчеството на Пеньо Пенев още не е направено. Предмет на специална задача е да се отдели ценното от случайното и злободневното, да се подбере онова от хумора и сатирата на поета, което има художествена стойност, разкрива ни образа на Пеньо Пенев от една непозната страна и ни показва колко разностранен е бил неговият талант.

Публицистика

Заслужават внимание и редките прояви на Пеньо Пенев в областта на Публицистиката. Могат да се отбележат следните негови статии, репортажи и изказвания:

„За достоен труд — достойна награда“, репортаж, в. „Строим Димитровград“, бр. 24 от 17.III.1951 г.

„Деветосептемврийската манифестация на димитровградци“, репортаж, в „Димитровградска правда“, бр. 37 от 16.IX.1954 г.

„Пътят на хулиганството“ (В залата на народния съд), репортаж, в. „Димитровградска правда“, бр. 31, 5.VIII.1954 г.

„Дружба между младите“, резюме на изказване по доклада „Проблеми на поезията през 1954 г.“ на Хр. Радевски, в. „Литературен фронт“, бр. 26, 30.VI.1955 г.

„Ние от Димитровград“, очерк, в. „Литературен фронт“, бр. 10, 7.III.1957 г.

„Син на Партията и народа“, статия по случай 15 г. от разстрела на Н. Вапцаров, в. „Добруджанска дума“, бр. 10, 23.VII.1957 г.

„Със сърце и дълг“, изказване по доклада „В защита на поезията“ на Г. Джагаров, сп. „Септември“, 1957 г., кн. 9.

„Воденицата“, очерк, в. „Отечествен фронт“, бр. 4280, 1.VI.1958 г.

Както свидетелствува един близък другар на поета, Пеньо Пенев е написал не по-малко от 30–40000 стиха (виж спомена „Отново в своя дом“ от Митко Иванов в юбилейния лист „Пеньо Пенев“, издаден в Димитровград на 7.V.1960 г. по случай 30 години от рождението на поета). Разбира се, не всичко написано е запазено, но и онова, което е известно, показва какъв огромен труд е изразходил поетът за създаването на своите произведения. В едни свои бележки, които имат характер на дневник, той е записал:

Поезия! — ти си мой отдих

и мой каторжен труд…

Между ръкописите на Пеньо Пенев се намират и негови дневници, бележници и др. В тях той е записвал свои мисли, проекти за бъдещи творби, афоризми, сентенции и пр. В предсмъртния си бележник е зафиксирал последните си мисли, записани само няколко минути, преди да настъпи смъртта. Някои от тях представляват общ интерес. Затова по-долу ще предадем част от неговите записи, направени в дневниците „Опорни точки на мисълта“, „Тематично-сюжетен заряд“, части от негови изказвания и извадки от предсмъртния му бележник:

… Необходима е повече любов към поезията, повече отговорност за нейната красота, сила и здраве.

Защо избледня националната багра от нея? Защо понякога изчезва от стиховете звънката музика, златистият пейзаж, разкошът на разнообразието, голямата мисъл, страстният патос в утвърждаването на раждащото се ново? Неуспехите се дължат не само на непознаване на живота от писателите. Те го познават, живеят в него, но той не живее в тях, липсва им политическа заинтересованост и активност. Той е отразен в техните очи, но не тупти в сърцата им. А без сърцето, без разума — само с очите голяма поезия не се създава!…

В нашата среда невинаги има истински другарски отношения, дори цели синори се издигат помежду ни. Ние вдигаме глас: нека ширнем навред пътеките на взаимното уважение и доверие между нас!

Изказване за поезията през 1954 г.

Чувството за справедливост налага направо да се каже, че днес стиховете се пишат с голяма леснина. Българската поезия, усъвършенствувала стих и език, е на разположение. Готови са и форми, и образи, и епитети. Наготово могат да се вземат даже и темите. Въпросът се свежда само до обиграност, до известна сръчност в стихотворната техника. Само чалъма да знаеш, и се пише. Написаното се печати, сетне се разглежда, като се нарича поезия. Поезия, в която няма поезия, защото се пише без труд, защото не се влага никакво творчество, нищо ново не се казва на хората.

Кой ли не пише днес? Кой ли вече не е почувствувал, че е призван за литературна работа? Лесна работа! Профанство, архаичност! А иска да мине за нещо ново, полезно, въобще за нещо!

Впрочем нека не гоним Келча, юнак за да не го направим! Събрал два буквара култура, станал малко по-начетен, внезапно съчинил два реда и ето го, Келчо вече си въобразил, че е поет. По един или друг начин отпечатал 6–7 стихотворения или 4–5 разказа, той вече мисли едва ли не, че младата българска поезия или белетристика почва с него, че той е нейната фасада, че той е вече връх в литературата ни. Той — една обикновена къртичина в нейното поле! И колко много са те! Колко много келчовци! Те ходят насам-натам между нас, дават авторитетни мнения, явяват се в една добре овладяна поза на мислители и творци, като подвижни паметници на гениална творческа мисъл. Сигурно е, че спят в такава поза, готови за паметник. И колко много си приличат те, просто лика-прилика!

Характерно за младата ни поезия е това, че тя е и студена до скромния градус на обикновен мотив, изпразнена от социалното си съдържание, принесла в жертва ясната поетическа мисъл заради някаква „оригинална форма“, евтина звукова ефектност, чудати и рационални образи. Тая поезия, лишена от дълбоки и искрени човешки вълнения, както и от здрави мобилизиращи чувства и мисли, лишена от всякаква обществена загриженост, лишена от естествен кипеж, от благородната тревога на времето ни, не е съвременна поезия. Все още ги няма в нея най-важните жизнени мотиви, все още те не са прозвучали силно, страстно и смело. Няма тревога, значи няма поезия, защото поезията е вълнение и тревога. А без тревога няма изкуство.

Все още младият български поет не е заел като гражданин своето място, мястото на поета в работническия строй. Станал ли е той част от общопролетарското дело, както учи Ленин? Не, не е станал. Това е главната причина за неблагополучията на младата ни поезия. Липсва здрава идейност и идейна подготовка на творците. В нашата млада поезия е отдавна, отдавна време да се влеят нови живителни сурови сокове. Време е да се стъпи на собствени нозе, здрави и свои! Стига това епигонство, стига това болно и унизително каканижене. Нека не се забравя Вапцаров: „Кажи го, както го пее народът“. А народът ни не го пее така, както младите му поети го пеят. Имаш ли да кажеш нещо свое, посвоему ново — кажи го! Дай го направо от сърце, вярно и смело и естествено. Просто като вик, като кръвотечение…

От нас, младите, искат хубава поезия, и то с право. Тя трябва да бъде поезия вдъхновителка, водач и организатор на чувствата, юмрук и знаме. Само така тя ще изпълни своя дълг към общопролетарското дело, от което тя трябва да бъде част, както споменах.

Искат от нас! Ние сме длъжни да дадем това, което се иска!

Стенограма на изказване за поезията на младите, 1957 г.

Поезията на Вапцаров учи младите да мечтаят, давайки им крилата на реалистичните мечти за живота.

Из статията за Н. Вапцаров, 1957 г.

Из дневниците и ръкописите на поета

Чета една книга…

Чета я в забоя, чета я по скелите,

чета я в очите на хората,

в хорската мъка и радост…

Чета една книга… наречена време,

наречена правда!

Наречена жажда!

Вий наши внуци и правнуци,

ще прочетете ли за нас

тая книга правдива на времето!

* * *

Ветре, връхлитай на мене,

не позволявай да заспя във покой,

не ми давай ни миг да забравя

тия изправени скели,

тия усмивки и сълзи,

и тия зори над града,

и тия мокри паважи,

и тая вечна тревога!

Обикнах всичко. За всичко тук съм загрижен. Мъката, тревогата си умножих сам.

* * *

Всички са ми станали така близки и роднини. Искал бих да им кажа едни такива хубави словца:

— Хора, здравейте!

Прегръщам ви всички!

Целувам ви, хора!

* * *

Нямам нищо в излишек,

в сандък не съм скрил

нищо,

нямам влогова книжка…

Но тая страна,

като богатство от мен

събрано,

като простор за орел —

в наследство

ще ти оставя!

* * *

Аз разбрах, че никой сам не преживява,

че в човешкия живот

от всички нещо всеки получава —

и обикнах целия човешки род!

* * *

Когато човек умира — не лъже,

не са лукави очите умиращи.

Всички хора умират

в неволна искреност

и тая искреност

е страшна във тях!

* * *

Уважавайте мъката!

Не обиждайте скръбта ми, хора!

И в комунизма

мъка ще има,

щом има сърца

във нас!

* * *

… Само знам, че

хората трябва да бъдат

щастливи!…

* * *

Победи земята и вместо нея

ще получиш звездите!

Предпочитам веселия фабричен шум, отколкото оръдейния гърмеж. Предпочитам високия комин с неговия байрак пред крепостната кула с бойно знаме.

* * *

А знайте ли вий как

узрява бетон?

* * *

Никой няма право да докосва очите, плачещи под лунна светлина.

* * *

Изкачен на скелята,

размахвам

шапка от вестник

и крещя: — Е, х-е-ей! —

На цялата страна!

— Здравей!

Народе мой!

* * *

Времето като бинт

нашите дни превърза…

* * *

Човек на крана:

легенда това е,

човек на скелята —

това е песен!

* * *

Да извлечем от живота си всичко, което може да се извлече с най-големи усилия, е все пак един вид щастие, единственото, което напълно зависи от нас.

* * *

Оставям зад себе си десет години, най-хубавите за всекиго години, а ми се струва, че за мене това са годините на зрялата ми възраст. Стара мома ли съм или навлизам в живота? Виждам младостта си зад мене, а не съм я използувал…

* * *

Да обичате, когато ви обичат, когато ви щадят от всякакви мъчнотии, от всякакво усилие, е хубаво достойнство. Но да обичате, когато сте изоставени, забравени, измамени, когато тъпчат сърцето ви, да, това значи да обичаш…

* * *

Разводът е като някоя книга или престъпление — принадлежи на общественото мнение…

* * *

Аз искам срещу бурята

гърди да изправя,

а не да се крия на завет —

както някои правят.

* * *

Дело, за което са умирали хора, не е умиращо дело!

* * *

За своя път и своята Родина си отговорен ти.

* * *

Ела насам!

Взри се в очите ми!

Не виждаш ли в тях

моята Родина?

* * *

Родино,

аз много пътища изходих,

но като гост

през тебе не вървях!

Възкреси ме в потомъка!

Аз ще го науча

как да живей.

* * *

От коня и скелята се вижда по-добре, отколкото от кабинета и бюрото.

* * *

Мястото ми е запазено в нашата литература, както в Менделеевата таблица има запазени места.

* * *

В моя занаят всичко може да се направи! Не можеш само да излъжеш!

* * *

Нека дните ми бъдат проста трапеза. Само трохи нека има, но да са сладки!…

* * *

Повикайте ме с родна реч —

ще се изтръгна и от гроба

и отново ще понеса бремето,

което ме срази…

* * *

А нека слънце да пече

засъхналата глина…

* * *

Като орел в планински връх

вгнезден…

Отбиваха ме хора зли. —

Вятър ме огъва,

но не преломи.

* * *

Бъди на времето дихание, привържи към дните му всеки свой нерв.

* * *

Предпочитайте да ви съветват, а не да ви хвалят. Невежеството всякога е готово да се възхищава от себе си.

* * *

Писателския си ключ сложи в контакта на народното напрежение.

* * *

Преди да се научиш да пишеш, научи се да мислиш.

* * *

Говори и пиши за това, което е най-главно, най-важно и най-полезно за хората.

* * *

Твоята поетическа мисъл да е преживявана от твоето сърце, сгряна от твоето чувство, казана с твой тембър.

* * *

В паспорта — за любовта само една страничка, а за работа — цяла кола.

* * *

Не, София не е Ерусалим за българската поезия.

* * *

За да разбере човек живота, трябва да го обича.

* * *

Ние, мъжете, сме воини! И истинска жена за нас е оная, която ще ни ушие знамето!

* * *

И след смъртта —

ръце не скръсти той,

ръцете му

зоват,

пак викат

за бой…

* * *

От смъртта си съм откупен навярно с това, че много съм страдал…

* * *

Онова, което можеше да гори в мен — изгоря. Остана само това, което е безсмъртно…

* * *

30 години! — И нищо не е направено! Гледа ме времето с празни зеници! Трийсет години! — Трийсет счупени съчки… Трийсет навеки отлитнали птици!

* * *

Моята класа отново се вдига на бой! Чухте ли? — Аз казвам: моята класа! И тя се нарича: — Напред!

Из предсмъртния бележник

Аз бях по душа и сърце комунист и умирам като такъв!…

Не се страхувам!

Аз съм бил по сърце комунист и честен човек.

Правих зигзаги?

Та и морският бряг е в зигзаг!

* * *

Добре че има детство, което да твърди, че хората не се раждат зли на тоя свят!

* * *

Младо поколение!

Не ме вини!

Ако ти беше мой съвременник и обичаше комунистическата идея — ти ще ме разбереш!

* * *

Ще попитат: Защо?

Защото обичах повече, отколкото трябва!

А кой, какъв си ти?

Верен, истински син на тая велика и грозна, брутална, динамична и противоречива епоха!