Пеньо Пенев
Тринайсет години на поход вървим!

Вий чухте ли?

Някой доведе при вас

                утринта

и вашите сънни стъкла

                раззвъни.

Това е

        на похода ни

                песента,

това повестта е на нашите дни.

Който сърце сега няма,

                той само

нито чува,

        нито запява.

… А на баира

        месецът бял

                        облегнал е рамо

и взривове

        тъмното

                разкървавяват.

Изгревът иде,

        потопен до колени

в задъхване,

        мъгла

                и полустон.

О, трудно зачатие! —

Димят просълзени

росисти лъки

        и бетон.

Денят се ражда

и като бузите

на моя син малък —

        зад скелята той руменей.

Заставам на нея,

        нарамил на изгрева залеза,

и къннва денят

        с моето бодро:

                — Ехе-е-ей!…

Този ден,

        в блясък метален

                цял грейнал,

напрегнат в темпове,

                развихрен

                        в планове,

като огромни дула оръдейни

нагоре

        насочил е

                кули,

                комини

                и кранове.

Запрегнато в трактори —

                на равнините

                        далекото

тича през угарите

        към гористия склон

и води

        на моторите с екота

нашия век —

                кретал до вчера

                пешком.

Тринайсет години! —

                на поход вървели!

Тринайсет години —

                строителен фронт!

Тринайсет атаки —

                зад нас отшумели!

И ето ни днеска —

                цял хоризонт!

Мечтаното вече

                се сбъдва

                        в срок.

Ухаят стените

        с мазилка прясна.

От покрива нов —

                нашия покрив

                        висок! —

дъждът се стича

                и ръкопляска.

И аз коленича

        пред хората,

        останали

                в строя ни

                        прави,

макар че оставиха

                в боя

                нозе

                и ръце…

Героизъм,

        поклон!

По-добре

        с празни ръкави,

отколкото

        с празно сърце!

— Земьо, майчице мила! —

с незаръбили рани,

боса и дрипава,

        с кървави длани —

пробудена

        от октомврийския гръм на „Аврора“,

на нозе

        измършавели

        повлякла стомах изгладнял —

с ураган ти се втурна,

                люшна простора

и целуна Деня —

        септемврийското знаме

                развял!

Майко!

Под твоя свод,

Като синьо око разлазурен,

        утре,

                щом стихнат

                        световните бури —

в теб ще се срещне

        милионният полк на Мичурин

с мирното войнство

                на Жолио Кюро.

… Тазгодишната есен

                е в настъпление —

иде,

        прелива

        като талаз;

като пролет

                нахлува

                в това стихотворение

и тръгва

        на манифестация

                с нас.

— Разпростри се, страна!

Погледни! —

        по площада

крачи

        тринайсетгодишен

                на свободата

                        Денят!

След тебе

        тринайсет години

                минават в парада,

тринайсет дивизии

                с тебе

                на поход вървят!…

Още дълго ще бъдем ний

                        с трудното

                        в спор,

но ще найдем най-после

                и последния брод!

В комунизма

        ще те изведем

                на простор,

на радости нови

        ще разлистим дървото —

и тогава —

        дишайте хора!

                        Грей, небосвод!

Ще стане!

Въпреки всичко! —

                защото

има път!

Има Партия!

Има

        Народ!