Пеньо Пенев
Повест

Акордеонът пак тъжи

в безмълвието на нощта.

Свири, Лозане, разкажи

на мойта мъка повестта!…

 

Свири, Лозане, разкажи

за тровещото лицемерие,

което с клевети, с лъжи —

загроби вяра и доверие!

 

Върху сърцето ми лежи

на злото камъкът студен.

Тежи ми, страшно ми тежи

един живот опустошен!…

 

Че само гледа и мълчи

това наивно поколение,

макар боли, макар горчи

денят от болка и съмнение!

 

Свири, Лозане, изплачи

на моето сърце скръбта

по две усмихнати очи,

по белонога красота…

 

Ще си отида някой ден —

и моят гроб ще зеленей…

Ще плачат дъждове над мен

и залез тих ще ме жалей…

 

Какво! Нима ще се тешим

с безсмислието на света! —

Отлита всичко като дим

и всичко прах е, суета!…

 

… Свири, Лозане, разкажи

как бие времето с копита,

как то умира и тъжи

в звъна на чашата разбита…