Пеньо Пенев
Пътека

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

 

Уморения ден догорява,

плаче вятърът — сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

 

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека…

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

 

Още крачка — и ето го края! —

Извървяна е тя, извървяна…

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

 

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко… и всичко загубих —

няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш — така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. —

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

 

Всеки огън гори — догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти — прецъфтява,

туй, което се ражда — умира.

 

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка. —

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

 

… Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана…

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна…