Пеньо Пенев
Епоха

В гняв и жалба

        клокочат гърдите задъхани

и тежи на езика ти

        дума неказана.

На живота в долапа

        се ширнали

                плъхове,

заменили

        с високите звания

                разума…

С мръсни пръсти

        мерзавец

                в душата ти рови

и скверни това в тебе,

        що пей

                и гори.

Да даде за стотинка

        честта си

                готов е —

защо не?

        — заменил би той

                тор

                        за пари…

И смърди тази чест…

Денят стана

        задушен;

вонят гнили души

                и коварство,

                        и кал…

Слушаш този глас,

        който не искаш да слушаш

идва този,

        когото не си позовал!

Набий с вятър устата си,

        мозъка —

                с глупост,

че виж! —

        оня там

                в джоба си

                камък държи

и се готви

        главата ти

                с него да счупи,

щом не бъде покорна

        пред гнусни лъжи…

А има път!

Има истини!

Има надежди!

Те те мамят

        и чакат,

                и викат: —

                        тръгни!

Но със стиснати зъби

        и свъсени вежди,

ти си още

        тук —

                в душните облачни дни. —

Колко трудно е

        в нашия век

да бъдеш

        честен човек!