Пеньо Пенев
Музей на строителството

На В. Власев

Димитровград.

Априлски дъжд.

Годината

хиляда деветстотин петдесет и пета е.

В родилни мъки се поти Родината

на поход през едно задъхано столетие.

По направлението

в настъплението

са знаменосци Партията

                и Правителството.

И аз — един боец,

горял в сражението —

се срещам

        с подвига —

                в „Музея на строителството“.

Безгласно той говори за строителите,

а колко е велик езика на мълчанието! —

О, колко люта трудност

                са изпитали те,

додето влезе тоя подвиг

                тука в зданието!

Но като свредел в мен върти

                съмнението,

в тревога се мрачи на мисълта ми

                        виделото:

Когато утре дойде

                поколението

на нашите потомци —

                подвига

                ще види ли то?

Дошло на среща тук

                с преданията,

на среща с нас —

        героите от петилетките,

в макетите —

        пръв образ на мечтанията,

в ей тези експонати

                с кирките

                и вагонетките —

ще може ли да прочете

строителната

велика летопис на

                дните ни в изграждането?

Как ще усети

        оздравителната,

мъчителната треска

през века на раждането

и всички трудности небивали

дали ще разбере,

ще си помисли ли то,

как в хляба

        и душите

                са наливали

на нашта пот

        соленото и киселото?

След време

дните като вентилатори

ще изгребат

        дъха на преживяното;

не ще го върнат

                книги-агитатори —

за вас, потомци,

непознато

        ще остане то!

Ще бъде много писано

                и казано,

но истината

за строителя човек

ще си остане

в друг музей запазена —

в човешкото сърце

                от двадесети век!