Пеньо Пенев
Димитровградско утро

Засмяна,

        внезапно избухва зората,

лъхти из алеите бодър хлад.

Руменеят като божур

                небесата.

— Добро утро, хора!

Добро утро, град!

Лъщи изпотената

                трева детелина,

искри бистра роса,

                по-чиста от сълза.

Димят на завода

                дулата-комини,

сякаш току-що са

                изстреляли залп.

В парка —

        синият облак на цъфнали люляци

и рояци крилати певци

                между тях.

А навред из града

                по измитите улици —

громолене и звън,

                говор

                и смях.

Дъщерята си малка

                на рамо понесъл,

Андон бетонджията

                минава край мен.

Защо ли е

        толкова

        забързан

                и весел?

— Пратих — казва —

                жена си

                на курорт оня ден

а в детските ясли

                аз отнасям детето.

Ако не бе

        то,

        щях да тръгна

                нощес.

Знаеш ли? —

        Мойта бригада

                в блок пети

почва

        бетонната плоча

                днес! —

А чурулика

        с крехкото гласче

                        като славей

и пери ръчички

        безгрижната дъщеря.

Крачи бащата,

        на рамо кораво

понесъл самата

        яснолика зора.

Настигат ме мигом

                сенки понесени,

профучават

        и ме облъхва

                лъх ведър. —

За Химкомбината

                и ТЕЦ-а

                весели

работници

        на смяна отиват

                с велосипеди.

Загледани в тях,

        на автобуса празен

                        в кабината,

кимват си многозначително

                кондуктор и шофьор;

пътници

        пак нямат.

                Ето я

                причината —

този работнишки

                велосипеден транспорт…

Пара и дим надимил

                отсреща над гарата,

тръгва ешелон

        в дълъг път устремен.

Чакат го нейде.

Селитра

        той ще откара там,

тръби етернитови,

                въглища

                и цимент.

В гърдите ми

        рухнал е

                възторг изобилен!

Тука

        самият живот

                в ранни зори,

набъбнал от радост

                и млада сила,

ме среща

        забързан,

        засмян,

                упорит!

Вий сте

        творците му,

                в него

                с вяра влюбени,

мои мили хора,

        поели на път!

Ей го

        и слънцето!

                Утрото е

                хубаво,

а колко по-хубав

                ще бъде

                        денят!