Пеньо Пенев
След първия

На Д. Ленков

Вали.

Насядали сме в малката барака,

опрели гърбове един о друг.

Дъждът по ламаринения покрив трака,

а тук е сухо,

хубаво е тук!

Смъдят ни насълзените очи —

лютив цигарен дим ги дразни.

Ни смях.

Ни шум.

Невесело мълчим.

За нищо никой вън не би излязъл.

Врата скръцва,

бързо се отваря

и лудо вътре втурва се Марин:

— Другари! Скоро ставайте, другари!

Вода нахлува в корпус 3! —

Настанахме ний,

но се колебаем.

Отзад си зашушукаха едни.

Навъсил вежди, всеки се старае

да скрие поглед някъде встрани.

— Ей, баби ли сте вий?

Защо стоите?

Така ли ще строим града? —

извика комунистът бай Димитър

и се затичва пръв навън в дъжда.

Поглеждаме се.

Трепваме сконфузено.

Защо стоим?

Нима пак ще се мре? —

Миг само,

и каскетите нахлузили,

след него ний се впускаме напред.

Надбягали и вятъра настръхнал

под ледните камшици на дъжда —

при корпуса пристигаме задъхани,

затъваме до глезени в калта,

над коленете крачоли запрятаме

из мътния порой

пред корпус 3 —

и срещу напора му почваме борбата

с лопатки,

с кирки

и с ръце дори.

Минута, две —

водата е отбита!

— Към цеха!

Трябва да се отводни! —

Към него с кофи тръгваме

решително

и пак пред нас е бай Димитър,

той пак е първи,

        погледни!