Марин Тачков
„Дай ми Дрога!“

На жертвите на дрогата

Познавах аз девойката, която

политна от последния етаж…

Тя беше Светла — като слънце лятно,

със поглед мил, като роса блестящ.

 

Вървеше тя по своя път към Бога.

Жадуваше да прави чудеса…

Ала животът я измами с дрога —

отрова впи във жадната душа…

 

Веднъж тя бе сама на Кръстопътя.

При нея спрях… Отлиташе денят…

Седеше мрачна, с поглед ням и мътен. —

А исках пак очите да блестят…

 

„Какво ти е? — запитах я с тревога. —

Нима не вярваш вече в любовта?“

А тя пророни тихо: „Дай ми Дрога!

Любов ли?… И това е суета…“

 

„Защо сама си причиняваш болка?

И близките ти страдат с теб, нали…“

Тя устни сви и каза: „Дай ми Дрога!

От подлостта по-много ме боли…“

 

„Нима не можеш вече без отрова?

Какво погуби чистия ти дух?“

Тя леко потрепера: „Дай ми Дрога!

Аз зная — всичко е отрова тук…“

 

„Повярвай — в теб е пътят към Живота!

Не вярваш ли във своите деца?…“

А тя въздъхна скръбно: „Дай ми Дрога!

Друг път не виждам — само към Смъртта…“

 

Изпратих я… Тя тихо каза: „Сбогом!“

Безпомощен си тръгнах през нощта…

И чух насън злокобно — „Дай й Дрога!“ —

изкряска Гарван, после отлетя…

 

На оня Кръстопът сега немея,

впил поглед в този черен некролог. —

Отиде си девойката, а с нея —

децата, неродени за живот…

[Последните два стиха от всеки куплет се повтарят. По желание — речитатив от IV до VII куплет (със същата хармония, без повтаряне на последните два стиха).]

Нотиране и хармония — Димитър Каратодоров